Бригаден генерал Стефанов: За шест месеца от новобранеца правехме командир на танк

Pan.bg 16 фев 2014 | 21:57 views (5876) commentaries(14)
img Ожених се на празника на Българската народна армия – 23 септември. На сватбата всички танкисти от моя взвод бяхме с лейтенантски униформи.

Бригаден генерал от резерва Стефан Стефанов роден на 22 юли 1951 г. в Русе. През 1973 г. завършва ВВНУ „Васил Левски” във Велико Търново – танков профил, строеви. Служи в Шуменския танков полк като командир на взвод и рота. През 1981 г. завършва Военна академия „Георги С. Раковски”, след което продължава службата си във военното разузнаване. В резерва преминава през 2008 г., като бригаден генерал и заместник-директор на Служба „Военна информация” – МО. До 2010 г. работи там като цивилен заместник-директор. В момента е председател на Комитета на випуските на НВУ „Васил Левски”.
image
През 1969 г. кандидатствах за Военноморското училище, защото съм от Русе. Събрахме се една компания. Изкарах първия изпит. Отидохме на плаж и пропуснах втория. Така се оказах сред резервите. За училището във Велико Търново не съм кандидатствал. По това време военните училища във Варна и Долна Митрополия бяха първа степен, а във Велико Търново и Шумен – втора. Резултатите ми бяха прехвърлени в Търновското училище. Приеха ме един месец след останалите. Бяха новоранец сред новобранците. Там танкистите и свързочниците бяха на по-високо ниво от останалите специалности. Последни по ценз бяха автомобилисти и мотострелковаци. Имаше танкисти, които им казваха кемафи. Те учеха пет години. Ние строевите – четири. Когато аз влязох започнаха да дават висше образование и да завършват с лейтенантско звание, а не като младши лейтенанти.

Във всеки от трите взвода на курсантската танкова рота имаше изявена личност.

В нашия бе полковник Евтим Евтимов, който бе командир на танковата бригада в Казанлък. В другия – генерал-лейтенант Иван Добрев, който бе доскоро командващ Сухопътните войски. В третия – полковник Методи Томанов, който стигна във военната си кариера до командир на дивизия и заместник-командир на корпус. На полковник Любомир Димитров – Тагарински, като последен началник-щаб се падна неприятната чест да закрие Шуменския танков полк.

Бях първият от нашия взвод, който се ожени. Тогава имаше заповед, която ни забраняваше да сключваме граждански брак като курсанти. Издържах до август 1973 г. На 1 септември ни произведоха в Михайловград, днес Монтана, и пуснаха в отпуск. На 23 септември на Празника на Българската народна армия поканих целия взвод и другите от ротата и направих първата офицерска сватба. Всички бяхме с лейтенантските униформи. Не беше случайна датата. Действително се ожених на 23 септември, защото беше празник на армията. Точно срещу портала на старото военно училище подписахме. Стана голямо шоу. От там с два автобуса и няколко москвича се изнесохме в Дряновския манастир. Понеже всички бяхме атеисти, откупихме ресторанта на Балкантурист. Събрахме се само танкисти. Ротният бе майор Димитър Габровски, а взводен – лейтенант Дарелов. Като започнахме офицерската служба, знаеха, че съм женен и лейтенантите идваха често у нас да вечерят. Имаше кой да им готви.

От целия випуск „Септемврийски” в Шумен ни изпратиха петима танкисти.

И един мотострелкови лейтенант Йорданов, известен в града, като Даньо Царя. Той стана началник на ДНА и в театралните постановки играеше само царски роли. Петимата ни назначиха в 86 учебен танков полк от 18 мотострелкова дивизия. Аз започнах като командир на взвод в първа рота, която обучаваше командири на танкове за Т-55 и Т-34. През 1976 г. станах ротен командир. Някъде по това време при мен за взводен командир дойде лейтенант Йордан Йорданов, който миналата година се уволни като генерал-майор и заместник-началник на отбраната. Подборът на офицерите беше много стриктен, защото обучавахме командири на танкове. Младежът идва, облича войнишката униформа и за шест месеца от новобранеца трябва да направиш ефрейтор. И да командва, защото командирът на танк има трима подчинени. За половин година преминаваше през преизподнята на танкистката служба. Освен за командир на танк, получаха и документ за механик-водач.

На петия месец войникът стреляше с щатни снаряди!

Гранати хвърлят, облазване имаше и ред други работи, които бяха в програмата. Динамиката беше голяма. За една година изкарвахме два випуска. Нямаше войник без средно образование. Всички бяха българи. На сто процента бяха проверени. Обучавахме ги и за някои танкове, които тогава бяха секретни, като Т-62 и Т-72. Много хубави, здрави момчета, които бяха основно от техникумите. Изключително важно бе да издържат на психическо натоварване. Не толкова на физическо. В танка всичко можеше да стане.

Ротата ми беше окомплектована на 100 процента.

Имах петима лейтенанти – ЗКПЧ, ЗКТЧ и трима командири на взводове. Отделно старшина с 20 години стаж, който можеше да ми бъде баща. Във всеки взвод имаше по двама младши сержанти на година и нещо служба. Периодично ми изпращаха по 1-2 старшини - школници. Всичко бе съобразено с голямата динамика и необходимостта от отлична подготовка на войнишкия състав.

Стрелбището ни беше край с. Дивдядово, сега квартал на Шумен. Там редовно имахме проблеми с местното население, защото отглеждаха много домашни животни.

Прасетата бяха особено нахални

и минаваха край мишените, където имаше много хубава растителност. Командирът на полка полковник Станчев непрекъснато ме предупреждаваше да не убием някой, особено човек. ЗКПЧ лейтенант Гинчев заедно със старшините обикаляха селата, предупреждаваха по радиоредбите, че във вторник има стрелби от 9 до 15 ч. Не можеше винаги да видиш животното и да спреш стрелбата. Веднъж свършваме стрелбата, качвам се в джипката, прибирам се в полка и телефонът звъни. Докладват ми, че командирът на взвода с картечницата прострелял 19 домашни прасета! Комичното беше, че никой не потърси тези животни. Стопанинът се беше уплашил. Командирът на полка ми наложи „мъмрене”. Заради точния изстрел обаче на лейтенанта му се вдигна рейтинга и му тръгна кариерата.

Танковият полк в Шумен се намираше в една турска махала. Два танка да се изнесат, минавахме по едни тесни улички между къщите. Единият леко закачи оградата на една къща и я събори. На другия ден се прибрахме. Пратихме старшината с хора и материали и направихме оградата. Интересното беше друго. Минават няколко дена. Аз съм дежурен по полк. Двама мургави стоят на портала на поделението. Искат да разговарят с командира или с дежурния. Другарю началник, ми казва единият, ако може да минете и по нашата улица, оградата ни и без това е паднала, че след това да я направите така хубаво, както на комшията от долната страна. Случката се разказваше като виц в града.

Старшините ни съвсем не бяха за подценяване.

Мозъкът им работеше. Ще припомня един случай. С ротата стреляме на полигона край Дивдядово, а на танкодрума край Хан Крум има кормуване. Зилът минава край мен, стоварва храната и продължава за танкодрума. За лош късмет по черните пътища се поднася достатъчно, за да се разлеят част от баките. Веднага обаче се взема соломоновско решение. Никой не остава без храна от взвода на танкодрума. На пет души дават от супата, на другите пет от второто, а на останалите – десерта. Вината разбира се се хвърля върху кухнята в полка. Там объркали количествата. Все пак, казва старшината, постъпихме справедливо.

Като завършваха школниците, на петия месец, ходехме да стреляме с щатни снаряди на полигон Ново село. Трите взвода стрелят последователно. Който завърши, си тръгва с камионите за Шумен. Тогава се случи нещо крайно неприятно, по-точно трагично. Около Пъдарево в тъмното нашите коли се разминават с един автовоз, който кара извънгабаритен товар без да спазва никакви изисквания по отношение на обозначаване. Големият транспорт прерязва бризента на нашия ЗИЛ и уби двама войника на място. Имаше голямо разследване. Оказа се, че ние нямаме вина, но, за голямо съжаление, момчетата загинаха. Така още в началото на офицерската си служба трябваше за изпия горчивата чаша докрай.

За да бъде екшънът пълен, правехме войниците вундеркинди.

Минаваха т.нар. подводен клас. Първо ходехме в бригадата в Айтос. След това направиха и в Шумен. Това е изкуство да овладееш естествените сили, които се надигат в теб за самосъхранение. Влизаш в един сандък на дъното, който е поставен в по-голям сандък. Сяда екипажът, като в танк. По команда големият сандък се пълни с вода догоре. Войниците са на сухо, те са в камера. За да излязат обаче, командирът отваря люка, водата прониква вътре, за да се изравни налягането и войникът да се изстреля нагоре като тапа. Ако си с танка под водата и трябва да излезеш, е необходимо да наводниш танка, да отвориш люка, за да влезе водата и да те изхвърли. За всеки случай им давахме противогази с пиропатрони, които осигуряваха възможност за дишане 3-4 минути. Някои обаче не издържат, започват да правят неестествени движения. Двама младши сержанти плувци веднага скачат долу и ги измъкват. След това втори път, докато свикне. Няколко пъти сме минавали Камчия. Големите мъки бяха с Т-34. При тях водата влизаше отвсякъде.

Най-голямото напрежение беше стрелбата с щатни изстрели на полигон Ново село. Там се спазваха стриктно всички изисквания. Когато си херметически затворен, стреляш със 100-милиметрово оръдие, което прави откат и ти си до него, целият танк се клати, съвсем не е лесно.

Едно от най-трудните и най-опасни упражнения беше хвърляне на отбранителна граната от танка.

Ако войникът не успееше да я хвърли извън танка, а граната се търкулеше по бронята предизвикваше поражения от осколките. Още по-страшно беше, ако не успее да отвори люка и изтърве гранатата с извадения шплент вътре в танка. Напрежението е голямо. Това са войници едва на пет месеца служба. На единия му се пука устната, на другия окото се пълни с кръв. Ставаха обаче мъжки момчета.

Тогава имаше изключително добра система за подпомагане на населението и местните власти при бедствия и аварии. Всяка година

преди да започне голямата зима, изпращахме два танка в едно от селата до Ришкия проход.

Стояха там на лагер. Когато се затвори проходът и се налага да се пробие снега, се използваха танковете. Проправяха път или извличаха закъсани автомобили. Голяма част от местното население беше турско. Изпитваше голям респект от армията, но никаква помощ не ни оказваше. Ако танкът закъса, екипажът разчиташе само на собствените си сили. По това време Шумен и селата наоколо бяха често без вода. Карахме водоноски в населените места. Ние също страдахме от липса на вода. Тогава гледахме малки деца. Тежко беше, но се живееше.

Танков полк в Шумен отдавна няма. Военната служба обаче направи от хиляди момчета мъже. Срещам се с някои от тях. Говорят с добро за това време. Това не може да не ме радва. В началото на всеки ноември в Шумен се събираме офицери и старшини от бившата 18 мотострелкова дивизия. Отново се срещаме петимата лейтенанти танкисти от 1973 г. – аз, Димитров, Манасиев, Божков и Ширингов.

(Спирдон Спирдонов, материалът е публикуван във в. „Преса”, 16 февруари 2014 г.)
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 14

  1. #1
    Аргументи 16 фев 2014, 22:03
     
    0
     
    0

    Не е важно какво и за колко е правено, а какво се прави сега и какво ще се прави занапред!

  2. #2
    Парадокс 16 фев 2014, 22:44
     
    0
     
    0

    Тогава е било лесно да се прави каквото и да е с добри кадри и соцзакона, че всичко, което не е забранено е задължително! Днес, макар при нормализирана среда нищо не може да се направи със калпавите соцкадри...

  3. #3
    спиро 17 фев 2014, 09:09
     
    0
     
    0

    да ама тогава войниците натискаха десния педал,а не левия

  4. #4
    невъзможно! 17 фев 2014, 09:45
     
    0
     
    0

    Това за което пише генерала, сега е неприложимо!
    Първо, заради матряла, защото е калпав!
    Второ, щото няма танкове ( и материално осигуряване)!

  5. #5
    спомени 17 фев 2014, 12:39
     
    1
     
    0

    Сякаш армията ни се е превърнала в клуб на пенсионера... Спомени, спомени... И нищо за настоящето, да не говорим за за някакъв поглед напред. Тъжно и жалко. Чакаме поредния месия, който да ни "оправи", гледаме и слушаме безумни обещания, на които никой не вярва. Всеки народ заслужава правителството си, нали?

  6. #6
    Teraflop 17 фев 2014, 13:44
     
    0
     
    0

    Така беше.Но имаше учебен процес,имаше бойна работа.А с тая почти унищожена армия,какво да правиш?Сега няма с кого да си кажеш две думи,вие ми говорите за командир на танк.Та то няма хора за нищо в армията.Да не се връщаме към миналото,то няма да се върне.Нищо добро не чака армията с тия Бойкови простотии,които натвори.И никой не може да ги отмени.

  7. #7
    мусаши 17 фев 2014, 14:13
     
    0
     
    0

    А какво направи от 90 до 2000 другарю генерал, щото и ти си от онези предали българската армия и гушнали пенсийките след нас и потоп.Няма да ти казвам къде да си навреш спомените, ама да питам на това ли те учиха твоите навремето.....

  8. #8
    Анализатор 17 фев 2014, 14:15
     
    0
     
    0

    Тази статия е спомен от миналото, но не бива да се оценява толкова отрицателно, защото доскоро нашата армия (каквато и да е сега) се готвеше за военни действия от вида на тези от Втората световна война. За стправка, сега се преразглежда необходимостта от наличието на танкове в съвременните бойни действия. А какви ще бъдат съвременните бойни действия ние ще разберем едва след като загубим половината от територията си. Който се интересува повече по въпроса за загуба на територия от сранати ни, като членка на НАТО и ЕС, нека да прочете за Слава Севрюкова.

  9. #9
    Влад Цепеш 17 фев 2014, 15:03
     
    0
     
    0

    #8 Пуснато от Анализатор(нерегистриран) на 17 фев 2014, 14:15
    А какви ще бъдат съвременните бойни действия ние ще разберем едва след като загубим половината от територията си. Който се интересува повече по въпроса за загуба на територия от сранати ни, като членка на НАТО и ЕС, нека да прочете за Слава Севрюкова.
    аман от врачки то ако беше тъй АПОСТОЛА щеше да си седи в манастира!човек сам кове съдбата си ...... с
    Mjolnir

  10. #10
    Анализатор 17 фев 2014, 15:24
     
    0
     
    0

    До Влад Цепеш(нерегистриран) на 17 фев 2014,15:03
    Изобщо не си прав! Само се замисли какво си казал! Ако човек сам си кове съдбата, както ти твърдиш, щеше ли да има бедни, болни и сакати в България? Нима някой иска да бъде такъв? Затова, преди да критикуваш, прочети нещо повече за Слава Севрюкова и тогава напиши с кое не си съгласен. Това е последното ми лично опровержение към споделящите в Рап.БГ, защото мисля, че Преслав не иска лични обяснения, а аргументи!

  11. #11
    Влад Цепеш 17 фев 2014, 16:57
     
    0
     
    0

    затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират; и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: "с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря" [вж. Ис. 6:8-10].
    това пише в християнската holly*wood*book и важи с пълна сила за тебе пич , аз предпочитам Mjolnir

  12. #12
    болно ми е 19 фев 2014, 08:36
     
    0
     
    0

    Някой по горе пише армията се превърнала във клуб на пенсионера,че това си е голата истина. Всичко там се урежда със шуробаджанащина и връзки, и то дебели по дебели и от корабни въжета. ЖАЛКООООООО.

  13. #13
    владко косев 20 фев 2014, 22:13
     
    0
     
    0

    Жалко е наистина ,че наборната военна служба остана в историята.Аз се уволних юни 2005 година,бях предпоследния набор в сливенската танкова бригада.Нещата бяха тръгнали вече към разпад,аз бях от малцината стреляли щатен.Първа рота на първи батальон обираше де що има учения и демонстрации.Смея да твърдя че съм добре подготвен,много по добре от мнозина кадрови военнослужещи.Още пред очите ми е мерника на Т-72-ката и си спомням ясно миризмата след учебните щатни снаряди.С ПКТ-то незнам колко хиляди патрона съм изстрелял.Имах човечни и добре подготвени офицери над себе си и с удоволствие си спомням за кратката си военна служба.Наистина съжалявам момчетата които няма да го изживеят...

  14. #14
    Илиян Бурмов 05 дек 2015, 22:59
     
    0
     
    0

    И аз бях в ротата на генерал (тогава ст. лейтенант) Стефанов. И най-интересното е, че съм свидетел на две от случките, които разказва. Лентовах патрони за стрелбата по прасетата (и през нощта ядох свински пръжки в караулното). Камионът, в който загинаха двамата войници беше пред камиона, в който бях аз.

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker