Вицеадмирал Минко Кавалджиев: Не съм мълчал и смятам, че съм бил прав!

Pan.bg 25 ное 2011 | 22:50 views (4055) commentaries(2)
img start.bg
Крайно време е реформата да спре и нещата да улегнат, казва заместник-началникът на отбраната на тръгване от строя след 35-годишната си служба

На “ти” със себе си

Понякога съм бил в ролята на наивник, на Дон Кихот, но пък, реагирайки така, успях да съм на “ти” със себе си. Това заяви заместник-началникът на отбраната вицеадмирал Минко Кавалджиев по време на тържеството в МО, посветено на раздялата му със строя. Най-високопоставеният военноморски офицер навърши 59 години вчера и предстои да напусне армията след 35 години служба.
В личен план ще се опитам да се “приземя” възможно по-безболезнено, изтъкна вицеадмирал Кавалджиев пред присъстващите, сред които беше целият военен и цивилен елит на МО. Сигурно някога някъде съм засегнал някого, извинете ме, няма нищо лично, всичко е било в интерес на службата, сподели той.
Министърът на отбраната Аню Ангелов награди вицеадмирал Кавалджиев с почетен знак на МО “Св. Георги” – първа степен. Началникът на отбраната генерал Симеон Симеонов пък удостои военноморския висш офицер с хладно оръжие – офицерска шашка, за безупречна и доблестна служба. Директорът на Националната разузнавателна служба генерал-лейтенант Кирчо Киров връчи на вицеадмирал Кавалджиев сребърна почетна звезда на НРС.
Разчуствахте ме, накарахте ме да се чувствам горд и неоправдано поласкан, каза вицеадмиралът. България има крещяща нужда от лидери, но те трябва да са подкрепени от хората около тях, заяви той.
Зазвучаха искрени тостове и сърдечни пожелания за здраве към военен моряк номер едно. За празничното настроение допринесоха изпълненията на Маргарита Хранова и другите звезди на Представителния ансамбъл на въоръжените сили.



- Г-н вицеадмирал, пожеланията към вас на тържеството бяха искрени и истински. Такава ли беше и атмосферата, в която работихте през тези 35 години?
- Така е. Никога не съм правил особена разлика между званията. Винаги съм се старал да бъда най-грижовен към тези, които стоят най-ниско в йерархията.
Ще призная нещо. Аз не съм за началник!
Владея силовото, но съм го използвал много рядко. Винаги съм се опитвал да стигна до човека, до неговата душевност.
Ще призная още нещо – то е и добро, дарба, но е и наказание. Да усещаш хората!
Нескромно е да го кажа, но е така – аз усещам хората. От пръв поглед разбирам същината на човека някъде на 60-70 на сто. И ми трябва още известно количество факти, ситуации, за да видя конкретния човек и да намеря някакъв подход.
За мен колективът е бил нещо много важно. В него съм виждал душа, аура. Виждал съм трептенията му. Това ми е създавало много силен дискомфорт, огромно задължение, за да бъда адекватен на един колектив от 20, 30, 100 човека.
Истината е да намериш някакъв оптимум - хем да си близък до тези хора, хем да се разграничиш. Да поощриш добрите. Да има някакво назидание към тези, които не се проявяват добре.
Това е било водещо за мен още от курсантските години, когато ни формираха да бъдем лидери, началници, командири, та до ден днешен. Обичах да бъдем заедно целият колектив, да намерим повод да си кажем добри думи, да изживеем нещо заедно, за да можем да се сближим за изпълнението на задачите, особено в морето.
Морето е стихия. То е природа.
Виждал съм го във всичките му нюанси – тихо, кротко, лъчезарно, при изгрева на слънцето, при залеза на слънцето. Но съм го виждал и бурно, жестоко, когато небето се е сливало с него. Тогава изпадаш в едно особено състояние.
Това природно явление всъщност е космос, сигурно е и господ, бог, този, който ни е сътворил. Това са особени изживявания, които са се добавяли едно след друго и са ми влияели много силно.
Не обичам морето да се възприема, лежейки на плажа, гледайки го само от брега. Разбира се, то има и този чар. Гледайки от брега тази безкрайна шир, погледът и мисълта ти не може да я обхване.
Морето те завладява и покорява. Но в същото време ти дава една необятност, в която се чувстваш в безкрая. То ти развързва ръцете и мисълта, подтиква те към действие, към дело.
Така че за мен морето е нещо уникално. То ми е повлияло много. Когато бях курсант и от прозореца гледах как вълните се разбиват във варненския вълнолом, аз го свързвах с житните поля, тъй като съм “сухоземен”, там ми е минало детството, там са първите ми впечатления. Както житото и хлябът са важни за човека, така и морето е изключително важно за мен и е повлияло изключително много на моята същност.

- През тези 35 години сте преминавали през море от характери и взаимоотношения, имате ли някакъв най-ярък спомен от своята служба?
- Благодаря за тази аналогия между морето като природа, стихия, наслада и всичко останало - човешкото море. Намирам природното море за по-честното.
То изисква от човека да бъде честен и силен към него. Там нещата изглаждат по-просто. Изискванията са по-дефинирани.
Човешкото море е не по-малко необятно. То е много по-сложно и по-комплицирано. В този смисъл има много повече проблеми с човешкото море, отколкото с реалното.
Сюблимни случки е имало много. Много!
В морето те са били свързани основно с грижата за хората, особено – по отношение на новобранците, младите матроси, които трябва да приучиш да свикнат с морето, да го понасят и да си изпълняват задълженията. Към тях понякога, за да оцелеят, за да го превъзмогнат, съм бил, признавам си, и суров.
В човешкото море съм виждал всичко – от другарство, приятелство, бойна дружба, до измяна, предателство. И едното, и другото са част от живота и ги възприемам именно по този начин.
Тези неща са ми влияели. Едното е било подкрепата, онази база, върху която трябва да стъпиш. Имам предвид доброто проявление на човешкото море.
Другото е било жестоко изпитание. Имало е моменти, в които просто волята е била на предела. Тогава съм имал усещането, че ще се пречупя, ще отстъпя, ще падна.
Но винаги се е намирало нещо, което ме е пазило! Като всеки моряк аз съм до голяма степен суеверен. Няма да е пресилено, ако кажа – напротив, вярвам в Господ.
Има я тази, невидимата сила. Вярвам и в ангел-хранител, защото и в най-немощната ситуация нещо ми е помагало. Благодарение на това съм оцелявал.
Определено съм се чувствал..., как най-добре да се изразя – управляван от нещо невидимо. Нещо, което ме е водило, дирижирало ме е, помагало ми е, но ми е поднасяло огромни, невъобразими изпитания. И понеже сега завършвам действителната си военна служба – не вярвам, не мога да го възприема като реалност, че всичко това, този път, всички тези ситуации, дилеми, аз съм ги извървял.
Опитвал съм се, доколкото мога, да спазвам общонародните, общочовешките, християнските добродетели. На тази база съм стъпвал и това ми е помагало във всяка ситуация.

- Министърът на отбраната спомена, че сте защитавали собственото си мнение. До каква степен бунтарството при обсъжданията е възможно и необходимо във военната система?
- Министърът на отбраната г-н Аню Ангелов беше много учтив, много възпитан, по отношение на това, което каза за мен в този момент. Аз съм създавал сериозни проблеми. Дилемни проблеми!
Той е политик и неговата сфера на дейност е друга. Аз, въпреки че бях направен насила военен, тъй като кандидатствах за търговския флот, в огромната си същност все пак съм формиран като военен. И мисля, че успях да усвоя онова, което съдбата ми предопредели.
На мен като военен ми е по-лесно да кажа това, което мисля, отколкото военният, но все пак във формата на политик министър на отбраната трябва да прокара под една или друга форма.
Старал съм се под една или друга форма да бъда верен на клетвата, която съм дал преди 40 години и няколко месеца. Звучи до известна степен нескромно, но смея да кажа, че не съм изменил, не съм изневерил на тази клетва. Родолюбието, патриотизмът, държавността, армията е дълбоко в моята същност!
Когато съм виждал, че се вземат решения, които не само не са в унисон със статута и състоянието на армията, винаги съм го казвал. Това е създавало неудобство и за моите началници. Имал съм огромни проблеми и аз лично.
Но не съм мълчал и смятам, че съм бил прав! Особено в днешно време се нуждаем от изключителна чувствителност и борбеност да отстояваме лични позиции. Те, разбира се, трябва да бъдат в унисон с националните виждания за развитие, за отстояване на националността.
В крайна сметка Българската армия е тази, която в третата българска държава е гарантирала съществуването на нашата държава. Ако се върнем в историята, когато сме нямали армия или тя е била небоеспособна, разложена, с нисък боен дух, винаги сме изпадали в много трагични състояния като държава.
Известно е, че историята е най-добрият учител на народите. Народите обаче не я помнят!...
И историята, общо взето, се повтаря като фарс. Не искам този фарс да ни сполети отново!
В този смисъл на армията трябва да се отделя заслужено внимание, за да може да я има като основен институт на държавата за родолюбие. Тя не е армия на тези, които служат в нея. Тя е институция на държавата.
И винаги, когато са се правели отстъпления, разбира се и по обективни причини, това ме е провокирало да изразя едно или друго мнение или да изпадна в ролята на наивника. Правил съм го абсолютно целенасочено, защото трябва да има хора, които да отстояват мнението си.
В противен случай проблемите остават на заден план, нещата закърняват и се отдалечават от своята същност. В този смисъл институцията просто става излишна, непотребна, дори вредна.

- Защо решихте да се извините лично, след като служите в една колективна институция?
- Има един много силен християнски ритуал, празник – искане на прошка. Никой не е съвършен.
Аз също допускам грешки. Благодаря на съдбата, на природата, че ме е създала така.
Винаги съм искал извинение, когато съм допускал грешки. А такива е имало. Мисля, че това е един от методите, пътищата да се сближиш с хората.
Вървейки в йерархията, ти ставаш началник, отдалечаваш се от хората. Мисля, че подобен род извинения, които са напълно уместни, поддържат жив контакта с хората в йерархията.
Всеки тръгва от най-ниското ниво. Дай боже всекиму да стигне до най-високото.
Обичам да казвам, че началникът не е... човек. В моята служба най-задълбочено съм изучавал задълженията си. Правата съм ги имал предвид дотолкова, доколкото мога да влияя на хората. За мен водещи са били задълженията във всяка позиция, която съм заемал.
Това е в унисон с нашата християнска религия, която е до голяма степен наша същност. То е залегнало и в нравствения кодекс на човечеството въобще. Мисля, че между двете няма никакво противоречие.
Винаги можеш с действие или с бездействие да направиш така, че да засегнеш някого. В този смисъл намирам за напълно естествено моето искане на прошка, на извинение. Също така естествено е и да простя на тези, които са ми създавали неприятности, но в същото време са ме направили по-силен.

- Скромността настрана, с какви качества стигнахте до най-високото ниво на военната йерархия?
- Първо човек трябва да бъде патриот. Второ – да е надарен от природата с качества. Трето – да ги отстоява във времето. Четвърто, но не на последно място – да работи цял живот много сериозно за собственото си изграждане и усъвършенстване.
И всичко това да пречупва през любовта към хората. Да им помага. Да бъде в много отношения слуга на тези хора.
Само тогава може да бъде сътворен колектив. Тогава може да бъде игнорирана индивидуалността на българина. Защото и от българи може да се изгради прекрасен, силен колектив.
Той може да реши задачи, да постигне успехи, каквито малко народи и държави могат. Главното е да си силен, да си способен, да си всеотдаен, да се отнасяш с любов към хората и да спазваш много, много принципи.

- Споменахте пред присъстващите, че трябва да се пази достойнството на хората?
- Достойнството е нещо огромно. То е ключов момент! Не можеш да очакваш силни, оптимални действия, себеотдаване, себеотрицание, ако си накърнил и погазил достойнството и честта на хората.
Смея да кажа, че съм се опитвал и то с определен успех, да помогна на опожарени, опепелени, унищожени характери и личности да се възродят. След това те стават едни от най-добрите в колектива.
В този смисъл искането и даването на прошка, за което споменах е също много кардинално. Десетки, стотици са нещата, нюансите, с които човек трябва да се съобразява, за да бъде началник, лидер.
А за харизматичните, изключителните личности, каквито в нашата история имаме в изобилие, наистина се иска още нещо, както казват – господ да го е целунал. Без дарба, без нещо, което свише ни е дадено, просто не се получава.

- Да поговорим за армейската реформа. В правилна посока ли се движи тя?
- Ще ви отговоря директно. Тази реформа, която се заявява само като редукция, съкращения – както на личен състав, така и на въоръжение и техника, до голяма степен демобилизира армията, до голяма степен я девалвира в съзнанието на нашето общество. Това е нещо, което ми тежи изключително много. Нещо, което ме е провокирало да реагирам доста често и по краен начин.
Мисля, че е крайно време тази реформа да спре! Крайно време е да се даде известна възможност нещата да улегнат.
Да се даде спокойствие на личния състав на Българската армия. Хората да усетят стабилност, да почувстват грижата, както на военното и на политическото ръководство в Министерството на отбраната, така и на държавно ниво.
Защото армията не е на тези които служат в нея. Тя е нужна на обществото. Армията е необходима на България!
От известно време наблюдавам системата отстрани, като човек, който вече се оттегля по съвсем нормални, естествени причини. Но съм дълбоко убеден, че България, за да я има, е необходимо да притежава определен комплект, определена численост въоръжения, отговарящи на съвременните условия.
Целият ход на така наречената реформа някъде от 1993-94 г. до ден днешен е само редукция на личен състав и на въоръжения. Това до голяма степен демобилизира личния състав на Българската армия.

- Какви са плановете ви за бъдещето?
- Животът ме убеди, че трябва да приемаме това, което съдбата ни поднася. Има една сентенция – най-добрият начин да накараш Господ да се разсмее е да си правиш планове.
Но, разбира се, аз имам планове. Ще гравитирам между Варна и София, а също и до Бургас, защото основната ми служба е минала там, имам и много приятели в този град.
Имам и... кошери. Най-малко съм ловец (по време на тържеството беше напомнено, че ловът е хоби на вицеадмирала – б. а.). На мен повече ми подхожда да бъда природозащитник, това е моята същност.
Лова го практикувам дотолкова, доколкото е добър повод да бъда турист и то въоръжен. Най-много обичам приказките преди лова. А най-вече – след него.
В личен план – ще се опитам да бъда ловец в най-общия смисъл на думата. Да улавям това, което съдбата ми поднася. С грижа към семейството, към внука, който е... проявление на бога, на най-съкровеното!
В този смисъл не се отказвам от нищо. Ще приема с готовност и благодарност това, което съдбата ми предложи отсега нататък и, дай боже, да има и някакви приятни изживявания в бъдещите ми години!

-------------------------------

Визитка

Вицеадмирал Минко Кавалджиев е заместник-началник на отбраната от 2009 г.
Роден на 24 ноември 1952 г. в Сливен. Завършил ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” през 1976 г., ВМА – Русия през 1985 г. и ВА „Г. Ст. Раковски” през 1997 г.
Започва военната си кариера като командир на бойни части на морски тралчик. Преминава през различни позиции във ВМС като командир на базов тралчик, командир на дивизион тралчици, командир на Военноморска база – Бургас. От 2004 г. до 2009 г. е начело на Военноморските сили.
Владее английски и руски език. Удостояван е с наградни знаци, огнестрелно оръжие, ловна карабина. Семеен, с две деца.

------------------------------

За него

Министър Ангелов: Високо ценя способността на вицеадмирал Кавалджиев винаги да има лично мнение, да оспорва редица решения, които сме взимали. Това е много ценно качество. Извинявам се, че не винаги съм зачитал неговото мнение.
Изказвам огромна благодарност за дейността му във Военноморските сили и МО. Пожелавам му най-вече крепко здраве, сигурен съм, че успешно ще преодолее стреса от напускането.


Генерал Симеонов: Тези две години и половина, в които работихме с вицеадмирал Кавалджиев – той като заместник-началник на отбраната, аз като началник на отбраната, бяха едни достойни години. При смяната на ръководството на МО през 2009 г. започна изключително динамична работа, която продължава и досега. Вицеадмирал Кавалджиев вдигна страхотно летвата с изпълнението на задълженията си.

-------------------------------

На поста

“С контраадмирал Пламен Манушев (командирът на ВМС, който е предложен да приеме поста на заместник-началник на отбраната от вицеадмирал Кавалджиев – б. а.) сме работили доста време заедно. Той ме наследи и на предишния пост като командващ на флота.
С най-дълбоко уважение му пожелавам да продължи да отстоява позицията, че флотът дава качествени кадри, родолюбци, патриоти! Хора, които държат на армията и на националната чест.
От все сърце му пожелавам успех! Да го пази господ! Желая му много успехи за благото на армията, на нашата държава, на българския народ. Това е крещящо необходимо в този момент.”

-------------------------------

Откровено

“По време на службата си се сблъсках почти с всичко, с което човек може да се сблъска. Спомням си плаванията, екипажите. Бойната, мъжка връзка между нас ни укрепваше и ни правеше силни да градим отбраната на страната. До ден днешен ми е много приятно да се срещам с матросите, старшините и офицерите, с които съм служил.
За моя радост в екипажите, които съм ръководил е нямало жертви. Благодаря на съдбата, на колегите и началниците си, че завършвам службата си по един достоен начин.
Животът е съвкупност от добро и лошо. Доброто ни дава сили да работим, лошото ни закалява, прави ни по-силни. Нека да се научим да възприемаме всичко, което животът изправя пред нас.”

--------------------------------

Очи в очи със съдбата

“Имам много девизи, много принципи. Не може да се сведат само до един. Като лейтенант си извадих от практиката един принцип – „Тежко е докато свикнеш, трагично е като свикнеш”. От себе си не можеш да избягаш.
Между другото в тези години много рядко намирам утеха, удовлетворение и поле за изява. Мисля, че последното ще ми бъде най-трудно, тъй като до голяма степен животът ме формира по някакъв начин. Имайки това предвид, смятам, че така наречените “тихи пенсионни години” ще ми създават доста проблеми.
Въпросът е човек да е готов да посрещне всичко, което съдбата му предложи. Но и да се опита “да изстиска” максимума от себе си, разбира се – разчитайки на колектив, на хора, сред които той се проявява. Нужно е да намери едно оптимално решение, сила, воля, знания и умения, за да преодолее трудностите по някакъв, дай боже, добър начин.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 2

  1. #1
    Dimitar Dimitrov 16 мар 2012, 13:16
     
    2
     
    0

    nai neveroqtniqt voennoslujesht , nachalnik i chovek
    edin velik balgarin
    armiqta ostana bez nai dobriqt si voinik

  2. #2
    Preslav 16 мар 2012, 16:04
     
    1
     
    0

    Напълно споделям!

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker