Последният въздушен защитник на София

Pan.bg 30 мар 2013 | 20:42 views (2331) commentaries(0)
img ДИМИТЪР СТАВРЕВ - в.24 часа


На 19 март 2013 г. на 97-годишна възраст почина о.р. полковник Петър Манолев - доайенът на изтребителната ни авиация. Отиде си последният герой от защитата на българското небе през Втората световна война.
Кавалерът на на ордена “За храброст” е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой, недалече от град Драма (днешна Гърция), в будно българско семейство. Съдбата му отрежда участта от дете да живее на гръцка територия, да разговаря и учи на този език, докато завърши четвърто отделение.

На 12-годишна възраст заедно с тримата си братя и родителите си
се преселва в Неврокоп, днес Гоце Делчев
Тук бащата се захваща с търговия, а малките учат в българско училище. През септември 1929 г. Петър за пръв път в живота си вижда самолет и запленен от него, решава да стане летец. 6 години по-късно се явява на изпит във Военното училище, но не успява да превари множеството привилегировани. Не се отказва и след година става юнкер от 58-и випуск. При определяне на специалностите на обучаваните Манолев е категоричен - иска да лети. Така го приемат в пилотния взвод на училището. По-късно, вече като портупей-юнкер, заминава да продължи обучението си в Полша.
На 16 юни 1939 г. е произведен в чин подпоручик, после пак заминава за Полша, за да специализира за летец-изтребител. Когато пламва Втората световна война, Манолев и колегите му - млади български офицери, се завръщат в родината си, като продължават подготовката си за изтребители в Школата за висш пилотаж в Карлово. Той е първият от взвода, удостоен да бъде инструктор към изтребителния полк
Обучава 29 пилоти.
Манолев е назначен за командир на 682-о бойно изтребително ято от 3/6 орляк, базиран на летище Божурище. До началото на септември 1944 г. изпълнява 18 бойни задачи и участва в осем въздушни схватки с американската авиация, като са му признати 3 въздушни победи. Паметен за него остава 17 август 1944 г., когато сваля четиримоторен бомбардировач Boeing B-17F.
След края на войната Манолев заема последователно още по-отговорни длъжности в бойната авиация. Командва специално секретно ято, инспектор е по изтребителната подготовка във въздушните учебни части в София.
През 1951 г. майор Манолев е назначен за началник-щаб на новосформирания 43-и реактивен изтребителен полк на летище Доброславци. Произведен е в чин подполковник, но през 1953 г. е уволнен.
До 1949 г., когато каца на земята за последен път, летецът Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета. Сред тях са Messerschmitt Me 109 и Як-9. В актива си натрупва 2505 полета и 1463 часа във въздуха.

МАНОЛЕВ: А МОЖЕХ ОЩЕ ДА ЛЕТЯ

- Г-н полковник, по продължителността си вашето дълголетие почти се препокрива със столетието на нашите ВВС. Какво считате за най-характерно в живота ви през този период?
- Много събития са съдбовно важни за мен. Но аз отделям едно от тях - възможността да стана пилот-изтребител. За мен това беше голяма гордост и чест. Сега, когато съм в напреднала възраст, заявявам, че сто пъти да можех да се върна в младостта си, сто пъти без колебание бих избрал отново огнения път на летец-изтребител.
(- Разкажете как при защитата на София свалихте четиримоторен бомбардировач?
- Случи се на 17 август 1944 г. Аз бях командир и водех моето изтребително ято. Излетяхме по тревога от Божурище към 12 ч, но не открихме никакъв противник. При второто излитане, на около 6000 м, срещнахме около 50 бомбардировача без изтребители, които да ги прикриват. Най-често си избирахме бомбардировач, атакувахме го, като слизахме под него и под ъгъл 20-30 градуса се мерехме.
Аз открих огън с 20-мм оръдие отпред и с двете големокалибрени картечници по моторите. “Летящата крепост" пламна. През това време бомбардировачите, които летяха встрани, ме улучиха. Усетих силен взрив, който разтърси предната част на кабината. Предното бронестъкло бе разрушено. Бях ранен на три места. Бях целият в кръв, но не загубих самообладание. Успях да се добера до летището в Божурище и кацнах “по корем", с прибран колесник. Оперираха ме на място и без упойка.


- Какво изпитахте, когато ви раниха в боя?
- Първото нещо, което помислих, бе да установя какво точно се е случило, тъй като в онзи момент цялото бордно табло бе разбито и бе в скута ми. Изобилна кръв течеше по лицето ми. Бързо излязох от атаката, съобщих за това на моя заместник във въздуха, проверих състоянието на мотора чрез ръчката за газ, проверих действията на лоста за управление, светкавично прецених, че трябва при това положение бързо да се добера до летището. Защото в боя оцелява хладнокръвният и предвидлив пилот. Онзи, който в тези минути не губи присъствие на духа и не се занимава с романтични мисли, а мисли единствено за излизане от дадената ситуация по възможния най-добър начин за приземяване. В този смисъл моят девиз е бил: “Решавай бързо, действай смело!”


- Най-трудният миг в живота ви?
- Това е неочакваният и непредвиден арест, когато бях началник-щаб на реактивен изтребителен авиополк в Доброславци. Уволниха ме от авиацията след 41 дни в камера-единочка на Централния софийски затвор, без право да получа последната си заплата даже и без право на пенсия, с “вълчи билет”, т.е. със забрана да те приемат на държавна работа.

- Какво ви крепеше през трудните години след уволнението? Имаше ли мигове с желание за реванш?
- Реванш - не! Нямах даже помисъл за това. Крепеше ме онази морална подкрепа, която получавах от моята съпруга, родители и близки, и огромната ми вяра в доброто, високият ми български дух.

- Какво загуби българската бойна авиация след уволнението на т.нар. царски офицери?
- В лицето на всички уволнени и изхвърлени от българската войска летци в годините 1944-1956 г. авиацията ни изгуби отлично подготвени, калени във всички въздушни боеве пилоти професионалисти. Те бяха в разцвета на младостта и силите си, мъже патриоти с желязна устойчивост и жертвоготовност, които носеха в сърцата си безграничната си любов към България. До този момент вече нищо не ги бе отминало - нито вярата, нито борбите, нито безстрашието, нито гневът, нито болката, нито радостта от победите. Но трябваше незаслужено да изпитат още нещо страшно - да станат част от общия погром над българското офицерство. Това бе един изключително тежък удар по нашата авиация. Глупаво и ненужно беше унищожена без остатък цялата авиационна бойна техника като “фашистка”. Не оставиха нищо, поне за музеен експонат.

(Откъс от едно от последните интервюта на полковника, предоставено от сп. “Криле”)
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker