ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ: УНИКАЛНАТА КНИГА НА ИНСТРУКТОРА АНДРЕЙ ПЪРВАНОВ "ОТКРАДНАТО НЕБЕ"!

Pan.bg 04 дек 2015 | 13:03 views (4145) commentaries(3)
img На 1 декември от печат излезе една уникална книга за българската история от ИК "ЕЪР ГРУП 2000" ЕООД - военно издателство номер едно в България.
Книгата се казва "Откраднато небе" - биографично издание, обогатено с над 100 снимки и спомени на военния пилот и инструктор на стотици български летци - Андрей Първанов, едно емблематично име в българските ВВС.
Редакцията благодари на Правда Първанова, Никола Николов, Косто Костов и Калин Хицов за предложението именно ние да станем издатели на книгата, както и за предоставените оригинални снимки! Благодарим и на Митко Ганев и Огнян Илиев за предпечатната подготовка и за бързата реакция изданието вече да е в ръцете ни.
"ОТКРАДНАТО НЕБЕ" ще бъде представена първо на Изложбата на книгата в НДК от 8 до 13 декември, щанд 431.
След 15 декември ще може да я намерите и по големите български книжарници.


Ето кратко представяне на книгата.

Вместо предговор…


Позволете ми да не напиша сериозен предговор за тази книга. Книга, събрала топлината и любовта на един човек към небето и хората.
Андрей Първанов започна да събира своите спомени и да ги систематизира в автобиография на осемдесетия си юбилей. Не искаше да създава наръчник за пилота, нито да си издига приживе пиедестал. Далече беше и от мисълта да нагажда историята и да прекроява миналото, за да го постави в рамките на фалшивото достолепие.
Андрей искаше да запише и предаде на наследниците си своите спомени, преди да избледнеят и да се покрият с прах и забрава. Да им разкаже за всички хора, които оставиха дълбока диря в живота му и за хората, които почерпиха знания и опит от него.
Защото какво е животът? Низ от случки, понякога малки и незначими за околните, но дълбоко лични и наситени с онази интимност, която носи всеки от нас. Един миг, споделен с верен приятел, една усмивка от любим човек…
Това е, което се запечатва в паметта ни и ара картините от миналото да затрептяват, хората да оживяват и да усетим отново топлината, болката, спокойствието, възторга от живота и всички емоции, които сме изживели.
Тази случка Андрей не успя да опише в книгата си, защото се случи малко преди да ни напусне завинаги през 2015 г. Група негови курсанти, момчета натрупали много свои години зад гърба, му направиха най-ценния подарък.


Дойдоха и засвидетелстваха уважението си към този достоен човек. Това е миг на радост и удовлетворение, които всеки човек заслужава да изпита поне веднъж в живота си. А Андрей имаше щастието да посреща в дома ни много от бившите си курсанти, които не го забравиха, които го посещаваха и редовно му се обаждаха. Хей така, да го чуят, да си спомнят доброто старо време.
Андрей умееше да цени миговете. Моментите на чиста, силна и неподправена емоция. И като безпогрешен фотоапарат, запечатваше тези прашинки история дълбоко в себе си. Понякога толкова дълбоко, че само най-близките му успявахме да усетим, какво таи в сърцето си този голям и силен мъж. В тези страници са подредени, като в албум, най-скъпите му спомени за хора, места и безкрайното небе. Небе, което открадна за себе си и за хората, на които помогна да разперят криле…
Обичам те и ми липсваш, мое момче!
Правда Първанова, съпруга

image

АНДРЕЙ ПЪРВАНОВ: Юбилеят 1953–2003

В живота има дати, който помним цял живот. Такава бе датата на производството ми в първо офицерско звание. Чакахме в началото на пролетта, дните си минаваха минаха и всички официални празници а ние продължавахме да чакаме. Лятото свърши, събраха ни двете ескадрили в Телиш и ни забравиха, изоставени от господ и командването.
Лошото бе, че бяхме ,,безработни” нямаше програми нямаше занятия, дори и вечерните проверки правихме когато трябваше да изнесем някой спектакъл от нашия протестен репертоар. Бехме випуск от таланти, поети артисти музиканти. За целта имахме съответния реквизит от поп, клисар дори и кадилница. Измислихме му и расо, вечерно време се изпълняваше служба с молебени и панихиди за успокоение на нашите души.
През пролетта бяхме взели държавните изпити. Летяхме третата година на изтребители а сега бяхме нетърпеливи. В знак на протест ходихме с обърнати назад кепета и още много други глупости, който можахме да измислим.
Есента ни произведоха ,,старшини” курсанти, свободно излизахме от поделението но нямаше къде да се ходи, само на кино, където даваха едни и същи филми. Можехме да ходим и до Плевен, но нямахме дрехи. Пролетта издадохме в склада парадните и зимните униформа, останахме само с лятната и шинелите. Сутрин ставаше студено, идваше зима,
В тоя критичен период, злонамерени люде ни лепнаха срамно петно, били сме „пиянския випуск”и на вечерна проверка сме се комкали с вино. Това бе срамна лъжа. Вярно, че някой от любопитство се отбиваха в близкото до сърцето ни кръчмичка „Летец”, но как да я отминеш, като бе пред самия вход на летището.
Една вечер вечния ни командир на полка м-р Ботев, който не бяхме виждали от много дни, строи целия курсантски състав. Мина за авторитет от единия до другия му край и с началнически глас заповяда:
- Който има боен дух, десет крачки напред!
След като разбра, че нямаме боен дух и не мръднахме от строя, взе героична поза и тържествено заяви:
-Утре слагам амуницията и отивам при командващия, да разреша въпроса с производството.
Не мислите, че му повярвахме, за трите години се бяхме наслушали на големите му лафове и знаехме, че не му стиска да го направи.
Тая нощ бе последна, вече със сигурност знаехме че свършва курсантката служба. Край на нощите в миришещото на вакса и партенки спално помещение. Край на безбройните строеве, вечерните проверки омразната тръба, гдето ни събуждашe всяка сутрин в пет часа когато нормалните хора по това време още спят. Да не говорим за сутрешната физзарядка. Не си се още събудил, трябва да тичаш като откачен, особено зимно време в най големия сняг.
В последната нощ никой не спеше, всеки си имаше някакви грижи, чуваха се въздишки, дори тишината бе някаква тягостна. Беше ми и радостно и тъжно, знаех че се разделям с близки приятели делили три години креват до креват.
Предния ден късно след обед, имаше нещо като сгледа на випуска. Сватовници и съгледвачи бяха пристигналите от високото командване на ВВС и представители на полка в Толбухин. В тоя полк требваше да отидем вече като офицери, за преминаване на новата реактивна техника.
Влизахме един по един, оглеждаха ни от всички страни и останаха страшно доволни от бойния ни дух и особено от приличния ни външния вид.
Щом го видяха на вратата изгониха приятеля ми Георги Балджиев. Набедиха го, че не приличал на курсанта а на бояджия. Какво бе виновен Баджо че нямаше работни дрехи, а по съвместителство бе художник на випуска. Щом изгониха Баджо, (а той наистина приличаше на бояджия,) командирите по политическата част дълго обясняваха на комисията какъв е грамадния принос на моя приятел, за идеологичната световна революция. Моето положение бе по-сложно. Дрехите ми бяха маслени и черни като на автомонтьор а двете половини на брича ми се закопчаваха с безопасни игли. Добре че на началниците омръзнаха нашите физиономии и отидоха да вечерят в столовата.
Сутринта бе седми ноември. Вече час стояхме строени пред щаба на летището в Телиш. Поглеждахме с нетърпение към входа в очакване да излезе командващия и прочете заповедта за нашето производство. За трите години редиците ни доста оредяха, но се гордеехме, че бяхме един от най големите випуски на училището.
За разлика от вчерашния ден когато ходихме за гъби по летателното поле, в тая утрин небето се бе сляло с хоризонта и валеше на ситни капчици, нито дъжд нито мъгла. Старата ми шинела (която преди три години ми ушиха по мярка) бе вече мокра, натежала и по гърба към задните ми части се стичаха струйки вода.
Пред входа на щаба започна раздвижване, началниците начело с генерала започнаха да излизат на мокрото от дъжда поле. Музикантите на десния фланг се размърдаха, засвириха тържествен срещен марш. Взехме със старите пушки-Манлихери за почест както се полага, а на поздрава на генерала му пожелахме, - ЗДРАВЕ, с мощно българско УРА-А-А!
Под голям черен чадър командващия авиацията генерал Захари Захариев прочете министерската заповед и станахме офицери от Военно Въздушните Сили, на Народна Република България.
Нямаше журналисти, нямаше официални лица, дори и речи нямаше.
След час хвърлихме мокрите курсантски ,,одежди”, пак се строихме вече като офицери лейтенанти. С огорчение и обида си спомням за тоя първи строй. Бяха объркали мярката за първите ми офицерски ботуши. Началника на ,,спецторга”- Шишков, (още му помня името) решил, че взетата мярка е грешна, много голяма и ги направили на половината по-къси и смешни. Така в първия офицерски строй на новото попълнение във въздушните войски, марширувах със старите курсантски ботуши, който имаха все още приличен вид.
Накратко разказах как в тоя мрачен ноемврийски ден след двумесечното чакане бе произведен нашия петдесет и трети випуск на Военно Въздушното Училище.
Преди да се разделим и никога да не бъдем заедно, както в тоя паметен ден, взехме важно решение. -Да правим срещи на випуска на всяка пета година! За първите срещи ни събираха и извозваха с транспортни самолети от летищата където служиха нашите колеги и във всичките следващи години винаги сме имали подкрепата и съдействието на нашето военно командване.
Това продължи до годината на 2003. Тогава бе последното ни събиране в Г.Оряховица и разбрахме, че не можем вече да разчитаме на нашето военно командване, защото нямахме армия. На това последно събиране, чествахме петдесет годишнината от постъпването ни в българската армия. А и годините ни станах доста много.
Дълги години летците от нашия випуск бяха гръбнака на авиацията. Още в първите години го пръснаха по всички летища на бойните части. Живееше с със семействата по поляните край летищата в авиационните градчета далече от населените места. Даваше бойни дежурства зиме, лете, денем и нощем. Завързани в самолетите при страшен студ и жега, чакаха команда и ракета за излитане. От тоя наш випуск в училището останаха най много инструктори, обучили десетки други випуски летци. Нашите момчета летяха по цял свят в гражданската авиация със самолетите на ТАБСО и Балкан. Първи усвоиха и станаха командири на постъпилата нова вертолетна техника.
Такъв бе нашия випуск, с който всички се гордеем.
Никога не бих се решил да пиша тези редове ако не бях многократно подканян от по млади мой колеги, мой бивши ученици и офицери, с които сме служили заедно. Никога не съм обичал да разправям за себе си дори и пред най близките хора. И до сега все още има мой стари познати знаейки моите наклонности, да мислят, че съм бил техник в авиацията. Бе времето, когато по редица причини ме познаваше почти цялата авиация, ако не за друго то поне за това, че бях най високия летец в целите въздушни войски.
От тогава се смениха много поколения летци и останаха само спомените, нещо като авиационен епос за изминалите години. И сега, когато ме срещнат по млади мой колеги покрай многото спомени започват въпросите - Помниш ли, че ме пуснахте за първия самостоятелен полет, че сме летели заедно? Научил съм го нещо, или съм му показал някоя щуротия, за което никога няма да си спомня. Питат ме за неща, който отдавна съм забравил, може да са истина, може и да не са, но още се говорят. Или вярно ли е, че си поправил бързия влак спрял заради повреда. Влака не бе спрял а беше се запалила електрическата му инсталация. И още „фантастични и героични неща.” Затова след дълго колебание взех решение да пиша. Кратко да разкажа за много, неща които се случиха, за себе си, за моите колеги, с които сме били заедно през дългите години в авиацията.
Обещавам, че няма да пиша художествени измислици, да ви просълзявам и се впускам в подробности. Няма да пиша за инструкции и теории, за това как се лети и най вече как се обучават курсанти. Защото започна ли за това, не зная дали ще свърша в близките години. Мисля да пиша както в народните приказки- ,,имало едно време”и така нататък, просто и разбираемо. Мога да вмъкна в разказа си птиченца, цъфнали дръвчета, сини бели облачета и златиста луна, да украся всичко с героични измислици, но затова нямам време и желание, а и писането не ми е хоби.

Напиши коментар

Коментари: 3

  1. #1
    fen 07 дек 2015, 10:47
     
    1
     
    0

    ДАНО ДА СИ Я КУПЯ УТРЕ ...ДАНО ...ДАЙ, БОЖЕ !!!

  2. #2
    Preslav 07 дек 2015, 13:30
     
    0
     
    0

    Ами ако минеш днес между 14 и 16.00 ще сме там. Правим щанда. Иначе утре след 9и30 - заповядай.

  3. #3
    А имахме АРМИЯ 07 дек 2015, 18:23
     
    0
     
    0

    " За първите срещи ни събираха и извозваха с транспортни самолети от летищата където служиха нашите колеги и във всичките следващи години винаги сме имали подкрепата и съдействието на нашето военно командване.
    Това продължи до годината на 2003. Тогава бе последното ни събиране в Г.Оряховица и разбрахме, че не можем вече да разчитаме на нашето военно командване, защото нямахме армия."

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker