„ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ НА 13 (26) МАРТ 1913 г.”

Pan.bg 16 мар 2010 | 12:42 views (10537) commentaries(0)
img ОТКЪСИ ОТ СПОМЕН НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ГЕОРГИ ВАЗОВ

„На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. „Маслак”, „Сапунджилар”, „Ески Кумлук”, „Пачаджилар”, „Мезартепе” и „Демиркапу” – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно река Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърляха или прегазваха слабите телени мрежи.
Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на укреплението „Шарапйолу” и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции. Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от укреплението „Кестенлик” започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на полковник Гиньо Кърджиев и полковник Стоян Абрашев почти безпрепятствено напредваха към фортовете „Айджийолу”, „Айвазбаба” и към хребета Софуларбурун. Не така беше обаче в центъра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията река Каналъдере, река Сервандере и река Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.
image
Към 8 1/2 часа генерал-майор Григор Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, свързано с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5-и март от генерал Михаил Савова, аз реших да отида лично и проверя.
Качих се на автомобила и заминах за село Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха коли с отежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други леко ранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.
„Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на „Маслака”. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ - забележи радостно един ранен в крака. Благодарих им за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и целуна всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал-майор Ваклин Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло. Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъстващи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за неутрализиране на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани (подложени на флангови огън, от фр. enfilade – огън по продължение на редицата, траншеята) нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Освен това, за да не бъде атаката изолирана, необходимо бе да се приближат войските от центъра (бригадата на полковник Никола Рибаров) и лявото крило на полковник Васил Делов, които бяха още твърде далеч, за да могат да приемат участие в удара. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.
В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. след пладне, към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергично настояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.
image
Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не бе доведена докрай. 10-и пехотен Родопски полк настъпи, но понесе големи загуби и спря настъплението.
Между 1 ч. и 30 м. и 5 ч. и 30 м. аз бях в голямо безпокойство. Предположих най-лошото: че противникът е съсредоточил своите резерви против нашия десен фланг и че той е отбил атаката и може би ще премине в контраатака. За отбиване контраатаката имахме достатъчно сили. Но подобна евентуалност би ни дала възможност да направим пробив във фортовия пояс с нашия ляв фланг, гдето при „Мезартепе” стоеше непокътнат моят главен резерв (бригадата на полковник Иван Паскалев). В тоя дух дадох в 3 ч. 30 м. нужните разпореждания за готовност до началника на лявото крило полковник Делов и до полковник Паскалев.
Сведенията, които получих в 5 ч. и 30 м., ми разясниха обстановката. За мене стана ясно, че чрез една нощна атака ще се отстранят причините на неудачата (неуспеха) и ще се даде възможност на войските да починат и се устроят. Главното бе да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се приближат до атакувания участък, с наличните защитници ние лесно ще се справим само с полската артилерия. От телената мрежа вече се не бояхме. Това бе изразено в заповедта ми № 2887, дадена в 8 ч. 30 м. след пладне. В нея между другото се напомняше на войските, че връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чакат слава и мир, а назад — безславие и смърт. Заповедта се даде за по-скоро по телефона, макар още в 6 ч. устно бе съобщено за предстоящата нощна атака с изгрева на луната в 11 ч. след пладне на 12-и март.
Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч. До това време остана да бди началник-щабът.
В 10 ч. се разбудих и освободих началник-щаба и адютанта, за да починат и те. Оставих при себе си само майор Константин Митов. Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадката пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотици шрапнели се пръскаха във въздуха като някой фойерверк и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!
Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Давайте да ги изстреляте до един... Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.
Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. преди пладне на 13-и получаваме сведение, че 10-и пехотен Родопски полк прави пробиви в телената мрежа, а 23-ти пехотен Шипченски полк, макар и подпомогнат от 53-ти пех. полк, все не шава от мястото си при връх Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери-ординарци изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че „Айджийолу” е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.
Пробивът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах на Грънчаров да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. преди пладне на 13-и пада после разни перипетии и „Айвазбаба”. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
С настъпване на виделината войските от пробива се разпространяват вляво и към 9 ч. преди пладне фортовете един по един падат без особени усилия и жертви от другите атакующи части.
Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти! Целувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.
В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибаров, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор Иван Вълков и началника на инженерите в сектора полковник Симеон Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален. На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време и труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълнеха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм (гр. раздразнение – внезапен пристъп на силна душевна възбуда и негова външна проява, остра форма на преживяване на чувство). Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, целувам ви, славни герои!“.
Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и им благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов.
Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.”

[url=http://pan.bg/gallery/albums/userpics/10010/sn_10.jpg]image

-------------------------

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ГЕОРГИ МИНЧОВ ВАЗОВ

image

Роден е на 05.01.1860 г. в гр. Сопот (умира на 13.08.1934 г. в София). Брат на народния поет Иван Вазов. Учи в класното училище в родния си град, а после от 1874 г. в Априловската гимназия в Габрово. Но през февруари 1876 г. е изключен за бунт в гимназията. Завършва през 1880 г. с отличие юнкерското пехотно училище в Одеса, а след две години и подготвителния курс на Инженерното военно училище в Санкт-Петербург. Учи в Николаевската военноинженерна академия в Санкт-Петербург (1883-1885 г.), но прекъсва заради Съединението. През 1887-1888 г. довършва следването си в тази академия, която също завършва с отличие.
Ето как преминава военната му служба:
- 1877-1878 г. - писар при Гражданското управление в Свищов;
- 01.9.1878-09.08.1880 г. - юнкерското пехотно училище в Одеса;
- 01.1880 - 01.1881 г. - суббаталер (младши интендант) в 1-ва дружина в София;
- 01.1881-1882 г. - 1-ва Пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция;
- 17.04.1882-02.11.1882 г. - трети адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди;
- 02.11.1882 г. - подготвителен курс на Инженерното военно училище в Санкт-Петербург;
- 1883-1885 г. - Николаевска военноинженерна академия в Санкт-Петербург;
- 11.1885 г. - участва във войната в боевете при Цариброд и Пирот;
- 1886 г..- преподавател по военна фортификация във Военното училище в София;
- 08.1886 г.- един от ръководителите на преврата срещу княз Александър I Батенберг;
- 09.1886 г. - емигрира в Цариград, оттам в Одеса;
- 1887-23.05.1888 г. - Николаевска военноинженерна академия в Санкт-Петербург;
- 1888-1897 г. - служи в руската армия в Средна Азия в Закаспийския военен окръг (1888-1890 - в Ашхабад, 1890-1892 - в Мерв, 1892 - 1897 - в Кушкино);
- 29.01.1898 г. - приет отново на служба в българската армия като „офицер за особени поръчки” към Военноинженерната инспекция;
- 1899 - завеждащ инженерните работи във Военноинженерната инспекция;
- 01.03.1900 г.- командир на 2-ра пионерна дружина;
- 01.01.1904 г. - временен началник на инженерните войски;
- 1905 - началник на инженерните войски;
- 12.01.1908 г. - инспектор на инженерните войски;
- 17.05.1908 г. - уволнен от армията за внос на недоброкачествени взривни вещества;
- 26.12.1908 г.- осъден на 10 дни домашен затвор, след като е оправдан по повечето от обвиненията;
- 17.09.1912 г. - началник на военните съобщения и етапите към тиловото управление;
- 09.11.1912 г. - военен губернатор на Лозенград и генерал-губернатор на Източна Тракия;
- 09.01.1913 г. - началник на Източния сектор на обсадата на Одрин;
- 13.03.1913 г. - началник на Одринския гарнизон;
- 16.03.1913 г. - губернатор на Тракия;
- 02.06.1913 г. - участник в българо-румънската комисия за Силистра;
- 28.06.1913-22.08.1913 г. - министър на войната;
- 24.08.1913 г. - в запаса.
Военни звания:
20.08.1878 г. – „охотник” (волноопределяющ; доброволец в руската армия);
- 01.09.1878 г. - юнкер (в руската армия);
- 08.01.1880 г. - подпоручик;
- 15.09.1883 г. - поручик;
- 30.08.1885 г. - капитан;
- 06.12.1896 г. - подполковник (в руската армия);
- 01.01.1901 г. - полковник;
- 01.01.1906 г. - генерал-майор;
- 05.08.1913 г. - генерал-лейтенант.
Награди:
- орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 2-ри клас;
- орден "Св. Александър" 2-ра степен с мечове отгоре, 5-та степен без мечове;
- орден "За военна заслуга" 3-та степен;
- руски орден "Св. Станислав" 3-та степен;
- руски орден "Свети Владимир" 4-та степен;
- руски орден "Света Ана" 1-ва степен.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker