Контраадмиралът писател

Pan.bg 19 окт 2011 | 10:34 views (4225) commentaries(0)
img 15.10.2011 | Михаил Григоров, в.Българска армия

Историята на фамилията Паспалееви е като паралелен модел на новата история на България. Тя започва през 1878 г., когато у нас пристигат руските войски и освобождават Самоков. Там живее малкият Иван Паспалеев, който е пълно сираче, защото родителите му са убити преди това от черкези в планината. Добри хора не оставят децата на загиналите на произвола и Иван отива при калугерките. Когато руснаците отсядат в манастира, командирът им Николай Самсонов забелязва малкото момче, което се върти около тях и пее песни за руските солдати. Тогава Самсонов обявява, че ще го осинови и се разпорежда да ушият униформа на малкия Иван. Самсонов оцелява през войната, става генерал, а Иван го дават във военно училище. До 28-та си година той не знае, че е българин. Живее в Екатеринослав, става офицер и се оженва. Ражда се синът му Леонид. Роднините му обаче го намират и му пишат, че искат да се върне в България, защото тя има нужда от офицери. Така Иван Паспалеев се завръща в България с жена си Мария и първия си син. Той е назначен на служба в Кюстендил. Там се ражда и вторият му син Валентин, за когото искаме да разкажем. В Кюстендил Леонид среща Веска Караманова, която става негова съпруга и е известна в литературата ни като чудесната поетеса за деца Веса Паспалеева. Самият Леонид става офицер и издава книги на военна тематика. Дъщерята на Леонид и Весела - Тамара и до днес живее в София. Тя е прекрасен художник, поетеса и мемоарист. Сведенията за семейството й са от книгата й „Портрети от стария албум”, издадена през 2009 г. Цялата фамилия Паспалееви са изключително надарени и интелигентни хора. След Кюстендил Иван Паспалеев е преместен на служба в Самоков, където са неговите родови корени. Там при него служи Димчо Дебелянов. Паспалеев оценява таланта на Дебелянов и му позволява да си наеме самостоятелна квартира извън казармата. Освен това поетът може да ползва богатата му библиотека. Леонид и Димчо се сприятеляват и стават сърцето на самоковската бохема по онова време. През Балканската война двамата ходят до българските позиции да носят подаръци и да повдигат духа на войската с рецитации на стихове. Валентин е бил доста по-малък от тях и не е участвал в литературните им сбирки. Леонид е бил приятел и с Христо Смирненски от военното училище. Идва Първата световна война и Самоковската дружина с командира си майор Иван Паспалеев тръгва в битките. При Демирхисар загива подпоручик Димчо Дебелянов. Паспалеев пише за това до семейството си в Самоков. Целият град е потресен. През това време Леонид и Веса още си пишат писма, защото тя е ученичка в Кюстендил. В писмото си по повод смъртта на Дебелянов Веса пише: „След Димчо, трябва ли изобщо да се пише поезия.” В тази война загива и команидирът му полковник Иван Паспалеев. Валентин Паспалеев е роден през 1903 г. в Кюстендил. Баща му заявява, че стигат толкова военни във фамилията и ще го направи поп. Така му излиза и прякорът „Попчето”, който му остава за цял живот. Животът обаче решава друго. В Самоков, където баща му е преместен на служба във 22-ри Тракийски полк, Валентин завършва средното си образование. Тъй като баща му загива в Първата световна война, през 1918 г. майка му го дава да учи в машинното училище във Варна „Да го храни държавата”, както се изразява тя. След като завършва училището той става пилот на самолет хидроплан. След катастрофа с хидроплана в Бургас преминава на служба във флота и става блестящ морски офицер. За чичо си Тамара пише, че е бял, рус и синеок – типичен руснак, само, че с българско самосъзнание. Тя отбелязва още, че жената на Валентин е била много красива и те се залюбват още докато е бил в машинното училище. Валентин е бил демократичен по характер и неговите колеги и подчинени са го обичали много. Той също не прави изключение от фамилията и изявява своите литературни способности като морски офицер. Издава списание „Морски сговор”. Бил е и командир на миноносеца „Дръзки” и Тамара разказва, как я е водил на кораба заедно със сина си Евгени, когато е бил на 7 годинки, а тя е била ученичка в гимназията. Чичо й я разхожда по морето с лодка в компанията на други морски офицери. Тя си спомня, че когато лодката излиза в открито море моряците запяват песен по стихове на Лермонтов. Тази нощ, пише Тамара, се е запечатала в съзнанието ми като незабравимо преживяване. Както Леонид, така и Валентин е истински военен писател. Освен, че издава морски списания( „Морски сговор” и „Морски преглед” в периода от 1938 до 1944 г.) излизат и негови книги главно на военноморска тематика като „Корсари”, „Подводни герои”, „Скагерак” и „Скандинавската военноморска операция”. В навечерието на 9 септември 1944 г. Валентин е началник на пограничния морски район в Созопол, както пише Тамара Паспалеева. Веднага след това Паспалеев е назначен в Русе за командир на Дунавския флот. На тази длъжност той е бил до 1946 г. като през това време под негово командване се прочиства Дунава от мини чак до Будапеща и Виена. През 1946 г. се връща във Варна и става началник на щаба на Военноморския флот През 1949 г. по донос на заместника му Николай Бояджиев и съветския инструктор Володя Ващенко, който ухажва красивата Тамара, капитан първи ранг Валентин Паспалеев е арестуван във военното министерство и предаден на зловещото РО-2. Това чисто сталинско и забулено в смъртоносни тайни отделение се е намирало на ъгъла на „Оборище” и „Евлоги Георгиев” в София. От там много малко хора са излизали живи. На близките на ликвидирания след зверски изтезания Валентин Паспалеев някой цинично съобщава по телефона, че е починал докато играе шах. В предговора към преиздадената от него книга „Подводни герои” Васил Станилов пише: „Унищожили са един ярък писател маринист и един знаменит морски офицер”. Станилов припомня още, че през 1992 г. капитан първи ранг Валентин Паспалеев е произведен посмъртно в чин контраадмирал. Тази книга за Станилов е скъпо преживяване от най-ранна възраст и тя запалва в него мечтата по морските дълбини и подводните приключения. Книгата е уникална с това, че е документална и пресъздава истински случки с подводници в зората на тяхното пълноценно използване за военни цели. Тя изследва и човешкият опит, натрупан в стремежа да се опознаят морските дълбини през вековете. Припомня за такива забравени открития, като това на хидрофона, от гения на човечеството Леонардо да Винчи, както и на торпедото - като неотразимо оръжие за подводен бой. В книгата се разказва и за възникването на идеята за изграждане на подводници като средство за водене на морска война. В същото време тя описва и военния опит по онова време, натрупан във воденето на война със самолети срещу самите подводници, които са много опасно оръжие срещу корабоплаването. В книгата е поднесена художествено уникална информация, която иначе би била безвъзвратно загубена за новите поколения. Книгите на Валентин Паспалеев и на брат му Леонид трябва да бъдат преиздадени по примера на Васил Станилов. Тези двама блестящи български офицери и като писатели биха могли да реабилитират в очите на българските читатели незаслужено пренебрегнатата в днешно време военна литература. Само истинската класика може да въздейства на съвременността.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker