1330 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ И 1370 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НЕЙНИЯ СЪЗДАТЕЛ

Pan.bg 17 апр 2011 | 12:16 views (4210) commentaries(2)
img Хан Аспарух е един от трите най-велики българи на всички времена. Името му е неразривно свързано със създаването на българската държава, която стана на 1330 години. Аспарух, Исперих, Есперих, Испор, Аспарух хрук, Батий, Атил-кесе произхожда от рода Дуло, който е управлявал старата „Велика България” от 628 г. Аспарух е третият син (след Бат Баян и Котраг) на владетеля на „Велика България”- хан Кубрат и се явява родоначалник на първата династия. Съгласно източниците, все още не е известна точната дата и година на неговото раждане, но е известно, че е загинал около 700-701 г. Според „Именника на българските канове” Аспарух е живял 61 години, факт който показва, че той би трябвало да е бил роден около 640 година. За живота на Аспарух до 671 г. се знае твърде малко.. Има сведения, че младият Аспарух е бил поставен от баща си като вожд на племето уногондури, обитаващи местата на североизток от Азовско море. Задачата му била да отбранява подстъпите към старата Велика България и нейната столица Фанагория от набезите на постоянния им враг- хазарите. При един от набезите на хазарите през 671 г. ордите на Аспарух и брат ну Котраг са разгромени. .
Византийските летописци Теофан и Никифор съобщават, че хан Кубрат завещал на синовете си да бъдат единни, да не се разделят „за да не робуват на друг народ”, имайки предвид постоянния им враг - хазарите. След смъртта на Кубрат през 651г., властта преминава в ръцете на най-Големия син Бат Баян (Безмер), който управлявал три години, След това прабългарските племена се разделили на три части. Според някои източници, Аспарух, с помощта на чичо си е направил опит да заеме престола на Баща си като вожд на Велика България, но е бил раззбит от брат си Бат Баян, който бил подкрепен от хазарите. Това го принудило да се оттегли към град Бащу (днешния Киев). Постоянните набези и преследвания от страна на хазарите принудили Аспарух да се пресели и да търси убежище, т.е. място за постоянно местоживеене. Изказва се предположение, че за да осъществи тези си намерения, той е оставил част от неговите хора, да го защитават от нападенията на хазарите.и се преселва




при устието на река Дунав до границите на Византия. Смята се, че в началото с неговите прабългарски орди той се е държал твърде миролюбиво спрямо могъщата Византийска империя. От една страна бил преследван от хазарите, от друга - поради дългия поход, и стълкновения с хазарите, неговата неголяма армия била изтощена. Това го принудило да търси съюз с Византия. Твърди се дори, че преминаването на Дунава (към 671г.) е станало, със съгласието на управляващите в империята, които определили мястото около устието на Дунава и поставили задачата на аспаруховите прабългари да изпълняват защитни функции.
В този период от време Византия била заета във войни срещу арабите в Мала Азия и срещу беневетските херцози в Италия. Конфликтът с арабите достигнал до обсадата на Цариград през 674-678 г. Аспарух твърде умело използвал това и започнал да преминава Дунава със своите войски и да разширява териториялните си владения, навлизайки в Малка Скития ( Добруджа), Тъй като тилът на прабългарите на североизток бил осигурен, движението на хазарите било спряно някъде около реките Днепър – Днестър, Аспарух разполагал с възможност за по-активни действия срещу Византия.
През 672 г. прабългарският вожд завладял част от Северна Добруджа, но бил спрян някъде в областите между Динав и Черно море, около днешните румънски градове Меджидия и Черна вода. След като не успели да превземат Цариград арабите се оттеглили. Едва тогава, след четири годин войни с арабите (674-678 г.), империята насочила своето внимание към прабългарските пришелци. Енергичният и амбициозен в битките с арабите византийски император Константин IV Погонат (668-685 г) започнал да подготвя поход срещу новия враг на империята.
Императорът се страхувал от Аспаруховите прабългари, тъй като вероятно се опасявал, че още от първото навлизане на юг от река Дунав техният вожд е установил контакти и връзки със славянските племена от Малка Скития и Източна Мизия. За категоричното намерение на Константин IV Погонат да спре с въоръжен отпор пришелците съобщава летописеца патриарх Никифор, който пише; „ Константин, след като узнал, че заселилият се при Истър народ напада близките области на ромейската държава, се заел да ги унищожи”. Вероятно хан Аспарух е очаквал походът на ромеите, тъй като докато императорът се готвил и потеглил на поход срещу неговите войски, прабългарите били построили вече едно твърде добре защитено укрепление. Относно намеренията за похода на византийския оператор, Аспарух вероятно е научил от сериозно далечно разузнаване, използвайки подвижността на собствената си конница и съдействието на славяните
Византийсският император извършил много сериозна и активна подготовка и организация на армията си. Свикал войските от Малоазийските земи и се отправил към Тракия. Флотата била приведена в бойна готовност. Планът на императора бил да нанесе удара с комбинирани действия по суша и море. Главният удар се планирал да се извърши от сухопътните войски с помощта на десантните части.
Сведенията за похода са твърде оскъдни. Тъй като Теофан и Никфор пишат за ”въоръжена флота”, изказва се предположение, че на корабите е била натоварена десантна пехота. Оскъдни са сведенията и за числеността на прабългарските и византийски въоръжени сили. Според някои изследования по това време възможностите на Византия са били да оргнизира 50-60000 души въоръжена армия, от която 10000 конници, но се предполага, че численоста на ромеите за похода срещу прабългарите е била по-малка, щом като част от войската е трябвало да се транспортира с кораби с неголяма вместимост и товароподемност. Аспарух преминава река Дунав (с орда от около 30,000 прабългари). Византийските хронисти не съобщават нищо относно датата, когато е започнал походът на византийската войска.. Според Никифор и Теофан прабългарите „са нахллули към средата и края на април 680 г.. Като се имат предвид следващите нападения на Аспарух се достига до предположението, че походът на ромеите „се състоял към средата или края на лятото” на 680 г.
Различни са становищата и относно мястото на стълкновението межди двете противникови войски.. Преобладаващо е мнението, че решаващото сражение е станало пред укрепление, разположено на север от Дунава, без да се посочва точното място. Посочва се само, че под „Онгъл” се разбира и сочи обширната територия между реките Дунав, Прут и Днестър”. Това схващане се подкрепя от Никифор, Теофан и други византийски хронисти, които твърдят, че „прабългарите преминали Дунава, за да преследват разбитите ромейски войски”. Според Теофан „Оглоса се намирал преди Дунава, т.е на юг от него, „където се издигал Никулицелдският укрепен лагер- в блатиста, труднодостъпна местност”, която отговаря на описанията на византийските летописци (Теофан, Лъв Граматик, Скилица Кедрин, Йоан Занора, Анастасий Библиотекар)
Това “землено укрепление”, наречено „ укрепен лагер „било с големи размери.48,3 кв.км. Организирана била кръгова отбрана от прабългарите „укрили се в него от всички страни”. С оглед на действия северно от него, в източниците не се споменава за „прехвърляне на византийска армия през река Дунав” със съдействието на бойна флота. Съобщава се обратното, че ”флотата не е прехвърлила войски през голямата водна преграда, северно от която не е разкрито укрепление от типа на Никулицеделското, преграждащо единственото удобно място за преминаване на Дунава по долното му течение при Новиодуиум (днес Исакча).
(Много са споровете относно точното място на срещата и сражението между противниците. Никифор съобщава ”Той (Аспарух) завзел удобно за заселване място, наречено на техен език Оглос, което било недостъпно и непревземаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност, и то поради това , че е блатиста. Отзад е оградено като стена от недостъпни стръмнини”. Въз основа на това се изказва предположението, че Оглосът се намира между реките Дунав, Прут и Днестър. Според В. Златарски това е несъществуващият днес остров Певка. Специалистите обръщат внимание на факта, че „изясняването на разглеждания въпрос трябва да се свърже и с едно по-подробно изследване на хидрографията на Дунавската делта, като се отчетат „настъпилите с течение на времето тектонски изменения”. Съобразявайки се с това се достига до становището, че „по коритото на днешната река Таица е протичал един от ръкавите на Дунава, който впоследствие е изчезнал”. Тогава той е затварял голямо пространство, „известно на старите географи под наименованието „остров Певка”, който по-късно е изчезнал. Това се потвърждава и от сведенията на по-късния автор Амиан Марцелин (330-400г) ; „ Реката Дунав се влива в морето на този скитски бряг посредством седем устия, Първото от тях е Певка, а останалите....” На базата на сведенията на Клавдий Птоломей (II век) за т.н. „Свещено устие или Певка” и Пизанския портулан (вид навигационна карта), които се смятат за най-точни и се съпоставят с останалите, съвпадащи с тях, се установява, че в края на ХIII век „ ръкавът на Дунава по руслото на р. Таица още е съществувал”. Изказва се становище от специалисти, че „може да се възстанови хидрографията на Дунавската делта през интересуващия ни период”. Това е предизвикала много спорове в официалната научна литература.
Географските и топографски сведения на различните автори за делтата на р. Дунав са съпоставени с „Арменската география” от VII век., на арменския географ Анания Ширакаци, който пише; ”В Тракия има две планини и реки, от които едната- р. Дунав, която се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, нарече Певка. На тоя остров живее Аспарух-хрук, синът на Хубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място”).
И така с анализа на източниците се потвърждава хипотезата на К.Шкорпил и В.Златарски , че „под Онгъл трябва да се разбира остров Певка, и че решителното сражение е станало пред Никулицелското укрепление”., което се намира в северозападната част на остров Певка, южно .от днешния град Исакча. На базата на географската и топографска оценка изследователите определят с голяма доствоерност „пътят на византийската бойна флота, която е минала през протока Свещено устие (Портица) в лагуната Головица, от нея се прехвърлила в лагуната Расим и по тогавашния ръкав на Дунава (днешната река Таица) проникнала в лагуната Бабадаг, където е акустирала в нейния северозападен край, недалеч от Никулицелския укрепен лагер, при което не е било нужно да се минава нито река Дунав, нито нйният най- южен ръкав от десантните войски натоварени на корабите” . С това се прави опит да се обясни фактът, че при настъплението на ромеите към Онгъла .в нито в един източник не се споменава за преминаване на Дунава. По време на преследването им от прабългарската конница , извършено доста на юг, тя е трябвало да прекоси най-южния ръкав на реката, за което съобщават византийските летописци.
Оскъдни са сведенията и за развоя на бойните действия между воюващите страни. Според Никифор и Теофан, ромеите обсадили прабългарското укрепление и останали там четири дни, без да предприемат някакви офанзивни действия. Внезапно здравословното състояние на императора се влошило. Страданието му от подагра го принудило „да отплува до Месемврия (Несебър), за да прави бани”, като преди това наредил на военачачлниците „да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат”(Теофан), „ да обсаждат укреплението и да предприемат действия, колкото за отблъскване на тоя народ”(Никифор), „ да пускат отдалече стрели срещу варварите (прабългарите), за да ги предизвикат към сражение” (Зонара). Изказва се предположение, че византийските автори са се помъчили да прикрият истинските намерения на Константин IV Погонат с внезапното случайно заболяване. Допуска се и другата възможност, императорът да е напуснал своята армия „под благовиден предлог”, правейки опит по този начин „ да снеме от себе си отговорността за назряващото поражение и да прехвърли вината върху своите военачалници”.
Според Теофан и Зонора, двете противоположно стоящи войски са били в „близък контакт”. Въпреки наличието на блатиста местност и „ непристъпност на мястото”, далекобойността на стрелите не надхвърляла 450-500 крачки. Предполага се, че ромеите са получили сериозни поражения от прабългарската конница при приближаване към укреплението. Освен това е възможно да се е появила заплаха от към тила на ромеите, където са ги чакали славянските племена. И това вероятно ги е изплашило и те не са се решили да продължат напред. Другата възможна причина е разколебаването на ромейската войска, след като станало известно напускането на бойното поле от страна на техния командващ- император Константин. Това било установено от Аспарух, чрез неговото разузнаване. Този момент бил много умело използвано от прабългарския вожд. Прабългарите се решават да напуснат укреплението, да излязат навън и да тръгнат в стремително настъпление и преследване на противника.
Относно категоричността на тежкото поражение на византийците, всички летописци са единодушни. Решаващият и основен удар от прабългарите бил нанесен върху пехотата на ромеите. Според Зонора прабългарите „мнозина избили, немалък брой пленили”. Оцелелите от пехотата вероятно са потърсили спасение на корабите. Теофан съобщаша, за ромейските конници. „... обзети от страх, се отдали (освен пехотата) също на бягство, без някой да ги преследва”. Побягнали, преди конницата на прабългарите.да започне да ги преследва, догонила ги и ”повечето погубила с меч, а мнозина наранила” Според Никифор прабългарите „започнали да преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали.” Ромеите били подложени на дълго преследване Летописците съобщават, че прабългарите като преминали Дунава се отправили на юг. Скилица-Кедрин, Теофан и Никифор твърдят, че преминаването на Дунава от войската на Аспарух е станало масово, заедно със семействата на войните (жени, деца и старци). Предполага се, че това е свързано с преминаване на четвъртия, днес несъществуващ ръкав на Дунава
Според византийските хронисти, прабългарите са установили контакти със славяните и със цел защита на южната и западна граница, съответно с Византия и Аварския хаган, предприели разместването им. Според Теофан и Никифор прабългарите „покорили славяните”. Анализите на различните източници обаче показват, че между славянските племена и прабългарите е било създадено сътрудничество на базаъа на взаимни общи интереси и заплаха от врагове. При това авторитетът на хан Аспарух и неговата войска е бил много голям. Изказва се предположение, че именно това е дало определено военно и политическо преимущество и превъзхдство за установяване с предимство на прабългарския начин на устройство на новата държава. За това говори фактът, че на прабългарския хан е било признато правото на върховен главнокомандващ на общата славянобългарска армия и на владетел на цялата завоювана територия, т.е като глава на новата държава.. И това негово право се предавало по наследство. Личността на хана се смятала от всички поданици за свещена. Наричали са го „велик хан, поставен от Бога”. Управлението на държавата и решаването на-важните въпроси ханът извършвал с помощта на великите боляри, които били шест на брой. Пръв между тях бил.кавханът. Разместването на славяните по границите на юг и на запад с цел тяхното охраняване от евентуални нападения на неприятели показва, че се се създават трайно признаци на държава - в която народът (славяни и прабългари) се управлява от хан, живее заедно и се подчинява на една и съща власт.
Макар че липсват сведения за начина по който са се установили отношенията между славяни и прабългари и за хронологията на тези събития, изказва се предположение, че разместването не е станало така бързо. Като се има предвид обстоятелството, че Аспаруховата армия е навлязла доста на юг от Дунава в средата или края на лятото на 680 г. може да се допусне, че споразумението и договорът между хан Аспарух и славянските вождове се отнесят към това време. При това разместването е станало вероятно през есента на 680 г. преди да насъпи зимата и новата 681г.
Оскъдни са сведенията и за следващите събития, но явно тези начални стъпки на изграждане основите на новата славянобългарска държава са преминали в спокойно мирно време. На 7 ноември 680 г., империята свикала църковен събор в Константинопол за решаване на назрели религиозни богословски въпроси с участието на императора.. Това е отклонявало вниманието на ромеите към събитията на север от Стара планина, където се настанили новите им съседи. Аспарух много имело използвал този благоприятен период от време, за да отганизира военното, политическото, административното и стопанско управление. Той вече имал придобито високо самочуствие, след първоначалните победи , освен това съюзът със славяните увеличил мощта на общата славянобългарска армия. Това му осигурявало възможност да продължи войната с империята. Теофан и Никифор, Скилица-Кедрин, Зонара и други вузантийски автори пишат, че новите им съседи започнали да нахлуват в земите на ромеите. Това обезпокоило управляващите на Империята. Тези събития най-вероятно са станали през пролетта на 681 г., тъй като Константин IV Погонат на 18 март същата година бил принуден да напусне събира, поради ”заетост с държавни дела”.. Въпреки взетите мерки от страна на императора, ромеите продължили да търпят поражение след поражение. Пред събора, сирийският духовник Константин от Анамея на 9 август 681г съобщава, че противодействията срещу славяните и прабългариоте са били неефективни и че „войната срещу северните съседи фактически вече е била загубена” Това се потвървдава и от византийските летописци. Теофан съобщава: ”Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да плаща годишен данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. Защото чудно бе,,,,. че този, който бе направил данакоплатци всички - и на изток, и на запад и на север и на юг да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ”. Никифор обобщава; ”Императорът като гледал това, се принудил да сключи договор с тях при условие да плаща данък”.
Не е ясно от източниците, кога точно е бил подписан този договор. Липсва точната дата. Като се имат предвид посочената по горе дата18 март, когато императорът е напуснал събора за да вземе участие в битките със северните си съседи, и че на 9 август 681 г. сирийският духовник съобщава пред събора за пораженията на ромеите, може да се допусне, че мирният договор е бил сключен през лятото на 681 г.
Сключването на този договор в същност представлява признаванео на ново появилата се славянобългарска на Балканския полуостров. Създаването на българската държава, която възниква и се утвърждава през 681г. в съвременните български земи, включващи и Добруджа е оценено като едно от най-значимите и забележителни събития в нашата многовековна история. Тази държава възниква като резултат от разлагането на първобитно общинните отношения сред славяни и прабългари и на възникналите нови реалности, изискващи здрава държавна организация пред двете главни външни заплахи, идващи от силни врагове; на запад от аварите, и особено на юг от Византийската империя Всичко това спонтанно довело до създаването на здрав съюз между двете етнически групи-славяни и прабългари, до създаването на трайна политическа, административна и военна организация, до формирането на обща държава, за нейното утвърждаване и по нататъщно укрепване и развитие. Създаването на славянобългарска държава не е станало изведнъж, то е било процес, който е продължил съгласно анализите на източниците по-вече от една година
По нататък до гибелта си около 700-701г. Аспарух укрепва новосъздадената държава като нейн глава по всички направления. Има сведения относно опити за реванш от страна на Византия за поражението от 680 г, с военни действия през 688-689г, когато на връщане на войските на Юстиниан от похода им срещу македонските славяни били издебнати и от българите в Тракия В източниците се съобщава за конфликт между България и Аварския хаган през 691-693г., който макар и с неясен край, вероятно е завършил с успех за България. Предполага се, че военните действия между Хазарския хаганат и България са били непрекъснати през целият период, често с личното участие на хан Аспарух. Предполага се, че създателят на българската държава е загинал при битка с хазарите около 670 -671г. .Макар и да съществуваът някои хипотези гробът на великия хан български все още не е открит и доказан. През настоящата година се навършват 1370 години от рождението на хан Аспарух, 1310 години от неговата гибел и 1330 години от създаването на Българската държава
Оскъдни са сведенията и относно границите на българската държава, макар и да се знае, че някои от тях са били установени през лятото на 681 г. при сключването на мира с Византия; на юг държавата е достигала до Стара планина, на изток - до Черно море. Приема се, че тя се е простирала между реките Днепър и Тимок и между Карпатите и Стара планина. Държавата със столица Плиска, официално още през 681 г. била наименована „България”, Името произхожда от старата ”Велика България”, с което се доказва важната и съществена роля на Аспаруховите прабългари при формирането на новата държава,
Независимо от повратностите на историята свързани с възход и падение на българската държава през следващите векове, създадена от хан Аспарух тя съществува и днес, и ще пребъде, докато могъщата Византийска империя я няма - отдавно не съществува. Това означава, че народът български, създаден от една здрава спойка между двата етноса славяни и прабългари е силен, здрав, корав, свободолюбив, трудолюбив и устоъчив. Този народ трайно се е настанил на Балканския полустров и има да решава важна роля в Европа и света, днес и в бъдеще като една от най-старите цивилизации на Стария континент.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 2

  1. #1
    Алекс 17 авг 2011, 16:12
     
    0
     
    0

    "Хан Аспарух е един от трите най-велики българи..." тримата, неграмотни ми писателю, не трите... и да преписваш не можеш като хората...

  2. #2
    Кольо 25 юли 2012, 12:10
     
    0
     
    2

    Интересна статия, но като, че ли извадена от учебник някъде от 80-те години. Чудя се колко още публикации на научни трудове, нови и стари източници и материали ще са необходими за да се промени конюктурния и политически обусловен модел наложен още след освобождението за произхода на българите и създаването на българската държава. До кога ще мултиплицираме псевдо историческите идологеми за „ханове”, „орди”, „племена”, „слАвяни” и "ПРАбългари"?
    На скоро, отново посетих старата престолнина Плиска и с учудване установих, че дори и там, в музея, все още, е в обращение лексиката от 80-те. Експозицията започва с колоната на канас юбиги Омуртаг, чиито текст, както знаем започва с : KANAS YBIГI , но на текстта съпътсващ експоната се мъдри пояснението: „Колона на Хан Омуртаг”... Както се казва: „без думи”!
    Линк към разгърнат текст на колоната:
    http://ziezi.net/omurtag_files/2[1].jpg


Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker