Как в „Старата къща“ отказаха милион за вратата, изрисувана от Доньо Донев

Pan.bg 11 ное 2019 | 13:40 views (331) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор: Марио Шестаков
Снимка:"Базата"

image
„Старата къща“ в квартал „Изток“; Доньо Донев

Полиграфическият комбинат, който се намира на „Цариградско шосе“, на шестте си етажа събираше почти всички столични журналисти. Всеки божи работен ден част от тези рицари на словото по обяд поемаха по един и същи маршрут – към ъгъла на улиците „Цар Иван Асен“ и „Мизия“. Към кръчмата, на която никой не знаеше истинското име, беше известна като Базата. Натам се отправяше и друг човекопоток, който пресичаше Перловската река и идваше от сградата на Телевизията. А в кръчмата вече бяха местните сили – жителите на Професорския квартал – както го наричаха. Защото те бяха действително с такива звания, а даже и техни синове и внуци. Местни пияници нямаше – те бяха по закусвалните и се наливаха с бира.
Масите бързо се запълваха. Посетителите немного отдавна бяха открили, че гроздовата е за предпочитане пред сливовата и коняка, щедро я употребяваха и препоръчваха и на приятели, и на непознати. Не мога да си кривя душата – много евтина беше скоросмъртницата и Лефтера, сервитьорката, не можеше да насмогне на поръчките. „По-бързо ма, Леферо – провикваше се някой нетърпеливец. Ще видиш ти една Лефера, като ти спра пиенето довечера!“. Приказки, които си бяха малко театър, но за никого неприятен. Ние бяхме внимателни с тази жена, защото понякога зависехме от нейната добра воля. Случваше се да се поувлечем и изведнъж виждаме, че е дошло време да си тръгваме, защото в ранния следобед затваряха. И се почваха едни молби, едни кандардисвания да останем… За живота си да се борим нямаше да бъдем толкова убедителни. Така че някой път желанието ни се сбъдваше.

Как да не ти се остава, когато си създавахме невероятна обстановка. Пиенето си е пиене – на яденето не наблягахме. Разговорите бяха от интересни по-интересни. Базата беше нещо като пресцентър, споделяха се новини, които не можеха да бъдат научени от официалните източници. Срещу властта не говорехме, на всички нас тя ни бе ясна какво представлява и не си губехме времето да я коментираме. В по-голямата си част добре се познавахме, бяхме станали добри приятели. Спорехме, но нямаше скандали и пререкания. Нека да не звучи смешно – много мъдрост придобих в тази кръчма, общувайки




с хора, за които мога да твърдя, че бяха цветът на обществото.
Но настъпиха тежки времена. Тогавашният съветски лидер Андропов се опита да се справи с пияниците си. Видяла жабата, че подковават коня, и тя вдигнала крак да я подковат. Казано по-просто – и при нас се въведоха същите строги разпореждания на обяд в кръчмите да не се допуска употребата на концентрати.

Само бира и толкоз
Паника обзе най-сериозната част на редовните посетители на Базата. Помръкна тяхната радост от живота. Гледаха те чашата бира, поставена пред тях, но нямаха куража да я изпият. Милостивата Лефтера разреши под масата тези новомъченици да държат в кафени чашки станалото след забраните още по-любимо питие. И от време на време да го надигат, страхливо оглеждайки се да не би да има някой, който да създаде на тях и на персонала неприятности.
Култова кръчма бе и „Старата къща“ в квартал „Изток“. Обстановката й беше скромна, но много примамлива. В по-топло време навън, в студено вътре и ако може близо до камината. Собственикът Сашо бе общински съветник с голям авторитет в квартала. От време на време набиваше обръчите на съпартийците си и изглежда , че много го биваше в това начинание, защото в „Старата къща“ не припарваха местните пияници. Ментета, каквито вече повсеместно бяха плъзнали навред, нямаше, абсурд беше да те излъжат в сметката. И ето го второто правилон – от собственика и персонала зависи дали кръчмата е добра. За редовните клиенти съществуваше особена привилегия за разплащане, наречена „двата пирона“. Те бяха забити близо до бара – на единия се закачаха неплатени сметки, а на другия – банкноти. Когато си добре с парите, забиваш банкноти, иначе неплатената сметка. Сервитьорката те известява, когато парите, които си поставил, вече не могат да покрият задължението ти. Голяма атракция беше една врата, която Доньо Донев покри със свои рисунки. Видя я един богат посетител и поиска да я купи. Предложи милион! Управителят му отказа. Не печелеха колкото заслужаваха изключително талантливите Трима глупаци. Затова и единият от тях – Виктор Самуилов, с право смъмри управителя „Абе, ти знаеш ли какъв бизнес с врати можехме да направим!“
Побоища, скандали нямаше често съсед по маса или до теб беше я известен политик, известен актьор, писател, спортист. Тримата глупаци (Дай, Боже, в България да има повече като тях) бяха най-чести посетители, така се бяха сраснали с обстановката, че чак заслужаваха да им сложат инвентарни номера. Влезнах веднъж в кръчмата, когато знаех, че ще са там. „Янък, къде се губиш? Сядай, какво ще пиеш –посрещнаха ме те. – Бях в Швейцария на турне, което мина добре и аз се почувствах доволен. – Ами защо не остана там, след като ти е било толкова добре? – Е, семейни и битови проблеми пречат и най-важното – там никой няма да ме попита какво ще пия“.
Днес и в най-малкия Софийски квартал има повече (ще ги наречем условно) богоугодни заведения. Ама не са това, което беше навремето. И това, че са скъпи, излъскани, не ги прави уютни, което трябва да бъде най-първото. И ще ви кажа, любезни читатели–добрите стари времена не бяха толкова добри, но кръчмите им – да!
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker