Заседнали американски кораби осигуряват победа за съюзниците по време на Втората световна война край плажа „Омаха”

Pan.bg 10 ное 2018 | 06:21 views (802) commentaries(0)
img 24chasa.bg
Войниците газят към сушата на плаж “Омаха”. National Archives, Still Pictures Division, Washington, D.C.

Често пъти случайности, определят развръзката на някоя битка и дори хода на войната, а от там и самата история. Такъв е и случаят с битката при плажа „Омаха”. След като американският флот търпи поражение капитаните на миноносците решават да приближат своите кораби толкова близо до брега, че те почти засядат, но това им дава възможност да хванат на прицел германските стрелкови позиции с пряк огън, който се оказва смъртоносен. Какво следва от това ще научите само, ако прочетете текста по-долу до край.

Той е откъс от книгата „Двайсетте битки, които промениха света”.
Американските плажове

Единствения десант, който рискува да провали операция „Овърлорд”, е амфибийното нападение на „Омаха”. Този плаж е най-важният от всички, защото завземането му е от съществено значение за свързването на „Юта” от далечния запад на полуостров Котантен с британските плажове на изток. Ако командирът на 352-ра пехотна дивизия се бе подчинил на заповедите на Ромел, германските укрепления на „Омаха” щяха да бъдат непревземаеми. Дори и само с два пехотни батальона, държащи клисурите, германците щяха да успеят да превърнат десанта в почти пълна катастрофа. Както при „Голд” отбранителните позиции на германците по плажовете са разгърнати в анфилада, насочени надолу към плажната ивица, а не навътре в морето. Поради това и основните зони, върху които германските картечари с техните MG 42 изсипват убийствения си огън, са в предните и страничните части на клисурите, които водят до скалите, гледащи към плажовете. По-напред по бреговете, пред големите скали, огънят не е толкова интензивен.

Дори преди десантът да започне, всичко, което може да се обърка за американците, сякаш наистина се е объркало. Бомбардировачите, предназначени да изравнят със земята германските укрепления, изцяло пропускат мишените си; незначителните морски бомбардировки, които Брадли е наредил, едва засягат анфиладните укрепления; флотският офицер, отговарящ за спускането на танковете амфибии, от страх ги пуска твърде далеч от плажа, където 29 от 34 машини веднага са погълнати от бушуващите води на Канала, превърнал се във воден гроб за техните екипажи.

Десантните поделения при „Омаха” се състоят от полковете на калената в битки 1-ва пехотна дивизия и неопитната 29-а пехотна дивизия, подкрепяни от най-разнообразни танкови, инженерни, артилерийски и рейнджърски части. Морето е опасно бурно, което несъмнено е допринесло за проблемите на амфибийните танкове и потапя и 10 десантни лодки и прави практически невъзможно DUKW (амфибийните машини) да доставят подкрепящата артилерия на брега.

Поради това, че дебаркирането се извършва при отлив, войниците от напълно непокритата и незащитена пехота трябва да пробягат около 300 метра равни приливни повърхности, 100 метра плаж и после 50 метра скали в зоната на прибоя, за да стигнат до прикритието на дюните под скалите, и всичко това под убийствения огън на немските картечници. Както един оцелял рейнджър си припомня 40 години по-късно: „Аз бях първият излязъл (от лодката). Седмият беше следващият, който щеше да пресече плажа, без да бъде улучен. Двама бяха убити, трима бяха ранени. Трябваше да имаш голям късмет!”. Малцината, оцелели от този ужасяващ бяг, залягат зад прикритието на дюните, докато мъртвите и ранените им другари и разбитите, горящи транспортни средства се трупат зад тях. Робърт Капра, великият военен фотограф, прави над сто снимки на десанта, но само няколко от тях са оцелели, след като лаборантът преекспонира голямата част от филма. Тези няколко са уловили ада, който американците от двете пехотни дивизии и придружаващите ги подкрепления понасят.

Германските офицери докладват за разгрома на началниците си и посочват, че техните войски са отблъснали десанта. Това е достатъчно за командира на 352-ра пехотна дивизия, за да преразпредели по-голямата част от войската си да подсили частите, които посрещат британския десант на плаж „Голд”. Германската оценка за ситуацията не е толкова далеч от истината, защото трудностите при „Омаха” са на път да убедят Брадли да отмени дебаркирането там и да пренасочи следващата вълна подкрепления към „Юта”. Но германците вече нямат достатъчно подкрепления и боеприпасите им са на изчерпване. Освен това американският флот осигурява решаваща допълнителна огнева мощ, като капитаните на миноносците приближават своите кораби толкова близо до брега, че някои почти засядат в шелфа на бреговата линия. Във флот, в който капитан, причинил засядане на кораба си, обикновено получава уволнение, това се оказва велик ход. Високоскоростните оръдия на миноносците успяват да хванат на прицел германските стрелкови позиции с пряк огън, който се оказва смъртоносен.

Най-важното е, че много от оцелелите предимно между клисурите американци започват да си проправят път нагоре по скалите. На върха те откриват сравнително малко германци и след като се събират достатъчно на брой, атакуват немските защитници в тила. Типично за тези нападения е воденото от младши лейтенант Джон Сполдинг, който само с трима войници до обяд успява да неутрализира една от силните германски позиции, пленявайки 21 германци. Безброй такива действия, повечето незаписани, бавно, но сигурно разбиват укрепленията, които пречат на американските войски да се придвижат нагоре по клисурите.

Освобождаването на клисурите позволява на американците да стоварят още танкове и артилерия на брега и да ги включат в битката на височините зад скалите. До вечерта американците заемат позиции на „Омаха”, макар и не особено убедително. Те държат клисурите и много малка част от територията във вътрешността. Малцината оцелели са изтощени, с привършващи боеприпаси и отчаяно се нуждаят от подкрепления. Загубите им за един-единствен ден са толкова тежки, колкото и на всяка американска част дотогава с изключение на загубите при Антиетам. Жертвите при “Омаха” са близо 3000. Фактът, че само сто от две хиляди и четиристотинте тона от доставките, които е трябвало да пристигнат на брега, са пристигнали в годно състояние, подсказва до каква степен операция „Омаха” е висяла на косъм.

Но германците със сигурност не са в състояние да предприемат контраатака на „Омаха” както поради липсата на резерви в района, така и защото успехът им в първия час на дебаркирането ги е подвел да подценят опасността от американското струпване в района. През следващите няколко дни германците продължават да изпращат подкрепления към британските плажове, което позволява на американците да укрепят позициите си и да се свържат с британците на изток и накрая и с 5-а пехотна дивизия и въздушнодесантните части на запад.

Американският десант на „Юта” се разгръща почти огледално на този при „Омаха”. Тук, дори когато се объркват, нещата работят в полза на американците. Първата десантна част попада на плажа в погрешна точка, над две хиляди метра южно от мястото, където е трябвало да дебаркира. Заместник-командирът на поделението Теодор Рузвелт-младши според сведенията е направил следния коментар: „Ще започнем битката точно оттук”. В действителност брегът, на който 4-та пехотна дивизия е трябвало да акостира, е отлично защитен, а участъкът, в който погрешка се осъществява десантът, е слабо охраняван, подценен от германците, които са сигурни, че лесно биха могли да опазят с артилерийски огън няколкото пътеки през наводнения терен зад плажовете.

Но германците не са включили в сметката големите американски парашутни десанти, благодарение на които, както бе отбелязано по-рано, са завзети пехотните и артилерийските позиции. По този начин войниците от 4-та пехотна дивизия значително по-лесно се придвижват във вътрешността и се свързват с парашутистите. Успехът при „Юта” осигурява на американците бърз достъп до полуостров Котантен, който ще прочистят до края на юни заедно с важното пристанище на Шербур.

На 6 юни 1944 г. съюзническите армии напълно завършват прехвърлянето си на европейския континент. В рамките на този ден съюзниците стоварват над 155 000 войници на френска земя – 75 215 през британските и канадските плажове, 57 500 на „Юта” и „Омаха” и 23 000 парашутисти и пехота, пренесени с планери и спуснати във вътрешността на нормандската провинция. В някои отношения десантът не е толкова успешен, колкото са се надявали Айзенхауер и Монтгомъри. Съюзниците не успяват да навлязат дълбоко във вътрешността в нито едно направление, така както са планирали. И все пак, както отбелязва британската официална история, „завзетият район (от съюзниците в края на деня) беше достатъчно голям за маневриране и достатъчно безопасен за струпването, за да продължим с увереност”.

Британците и канадците не успяват да завземат Кан през първия ден, както Монтгомъри е планирал, и не получават достъп до по-открития терен, разположен на юг и на изток. Това може и да е било благословия, защото твърде скоро, при Вилер-Бокаж, където немският танков ас Михаел Витман унищожава една бронирана бригада с няколко танка „Тигър”, ще се окаже, че британската военна машина не може да се сравнява с немската както по обучение, така и по оборудване. Британците обаче не отстъпват от позициите си на север от Кан и успяват да нанесат удар на атакуващите танкови дивизии и бавно да ги изтикат обратно към терен, който не е благоприятен за военни маневри, но на който те самите могат да извлекат максимална изгода от превъзходството си в огнева мощ.

Имайки предвид почти пълната катастрофа на американците при „Омаха”, близките позиции на двете страни в сраженията, както и незначителното преимущество, което са придобили, германците изпращат подкрепления в други сектори. Резултатът е, че американските поделения настъпват на брега над плажа „Омаха” и в следващите дни успяват да се придвижат във вътрешността и да се свържат с 50-а британска пехотна дивизия на изток и с 5-а пехотна дивизия и парашутистите от 101-ва въздушнодесантна дивизия на запад в Карантан. Гористият терен е голяма изненада за повечето съюзнически командири, но отново може би се е оказал неочакван късмет, защото принуждава германците да водят битка на изтощение, в която загубата им е гарантирана във всяко отношение от превъзходството на съюзниците в човешка сила и в екипировка. Единственият съюзнически командир, който може да оцени трудностите на терена, е Патън, а той ще пристигне на шелфа в края на юли.

Унищожаването на френската транспортна мрежа от въздушната кампания на Съюзниците превръща в кошмар придвижването на германските подкрепления и доставки за Нормандския фронт. Прехвърлянето на 2-ра SS танкова дивизия от Лимож до Нормандия е трябвало да отнеме два дни. Отнема две седмици. Събитията във всяко отношение отразяват оценките на Ромел, че единственият шанс, който германците са имали, е бил да осуетят инвазията в самото й начало на плажовете и че всяка продължителна кампания в северната част на Франция ще гарантира победа на Съюзниците и окончателно поражение на Германия.

На 7 юни започва струпването. Предстои битка, в която германците нямат никаква надежда за победа. Свежи съюзнически дивизии се стичат към брега, докато германците отчаяно се опитват да скалъпят една контраатакуваща част. Те така и не успяват да го направят под постоянния натиск, на който съюзническите сили подлагат германския фронт. Независимо от това следващите два месеца се оказват разочароващи за съюзническите командири, тъй като войските им напредват със скоростта на охлюв. Но сраженията изтощават германците и в края на юли левият фланг, изправен пред американците, се срива. В рамките на един месец британските и американските войски освобождават цяла Франция и Белгия и стигат до германската граница. Успехът на 6 юни 1944 г., „най-дългия ден”, е направил всичко това възможно.

Успехът на десанта в Нормандия има значителни последици не само за поражението и абсолютното унищожаване на нацистка Германия. Тези битки възстановяват престижа на британците и американците на континента и им позволяват да наложат не само военната си мощ, а и политическото си влияние в сърцето на Централна Европа, което Чърчил изключително изразително и точно определя като: „Желязната завеса се спусна над Европа през пролетта на 1945 г.”. Но страните, освободени от британски и американски войски – Франция, Италия, Белгия, Люксембург, Холандия и западната част на Германия, формират политическата и стратегическата база, от които Съединените щати и техните съюзници да водят и да спечелят Студената война.

Из „Двайсетте битки, които промениха света”
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

Advertisement

Login

Remember me on this device

Registration
eXTReMe Tracker