Warning: getimagesize(://<img src="http://airgroup2000.com/gallery/albums/userpics/33973/6%7E1.JPG" alt="image" border="0" />): failed to open stream: Няма такъв файл или директория in /home/panbgwz9/public_html/view_article.php on line 186

Самолет МиГ-19С в град Бухово, посветен на летеца Никола Бонев

Pan.bg 21 ное 2011 | 11:40 views (8254) commentaries(0)
image" alt="img" /> ФОТООКО - Самолет МиГ-19С в с. Бухово

Pan.bg

Екип на сп. "Криле" посети някои от самолетите паметници около София.
Представяме Ви няколко снимки на самолет МиГ-19С, борд 025 в град Бухово


image

image

Мемориалът е посветен на летеца Никола Бонев. Ето и разказ за него.

Никола БОНЕВ - гордият орел от висините

Автор: Любен ОВЧАРОВ

Полковник Никола Бонев е роден на 13 декември 1917 г. в с. Бухово, Софийско. През 1938 г. започва службата му във Въздушни войски, през следващата година полага първи пилотски изпит с оценка “отличен”. През 1942 г. подава оставка и напуска армията. През септември 1943 г. Никола Бонев е арестуван в родното си село. Разстрелян е на разсъмване на 14 ноември 1943 г.

Пак е тринадесети декември. Само годината не е хиляда деветстотин и седемнайста... И дали тогава село Бухово е изгряло привечер в скрежеца на белите снежинки? Няма го сиромашкия дом на Ангелко и Мария Боневи, в който някога, на тази дата, се ражда Никола. Снегът е затрупал пустия двор, но из тишината му извира един мил спомен... Тук, на това място, късно вечер в единствената малка стая на старата къща с малко прозорче, върху сламена рогозка децата лягат да спят. Най-голям е Кольо. Само той и майката не спят. Край огнището съхнат мокрите дрешки, чорапи и цървули на петте деца. Майката е опекла кукурузената питка, седнала е на трикрако столче, преде и слуша своя първороден син. Чете той записките на Захари Стоянов, тя слуша с притаен дъх, а очите й се наливат с умиление: - “Почни пак, мами, оттам, за баба Тонка...” – моли се майката и Кольо започва да чете “оттам”.
Този спомен е на малкия брат, Богдан, с когото Никола лете чука сини камъчета за мозайка – да изкара пари за таксата в техническото училище в София. Двадесет лева струва едното чувалче, а за таксата трябва четиристотин!!! Бащата е инвалид без пенсия от войната. На майчините ръце са легнали всички вкъщи. Затова Никола замръква в Йованевския дол зад Мургаш, да насече скрито дърва през зимната ваканция за огрев или за продан. Една нощ го връхлитат вълци, но се завръща жив победител и успокоява майка си с думите: “Аз, мамо, не зная що е страх”. Не от бабаитлък изрича тия думи. В лесовъдния отдел на техническото училище смачква в краката си значката на един легионер. Стиховете на Ботев и Смирненски впръскват искри в кръвта му. Не може да търпи сиромашта примирен и се застъпва за работниците от лесничейството в Чамкория, Визица и горския разсадник в Кюстендилско...
Своята истинска смелост Бонев показва, когато оставя земята под себе си и “хвръква”. “Един път ще се мре и ако стане, нека бъде славно” – казва той и става летец-изтребител. Но небето, в което лети и изпълнява изкусно висш пилотаж, е осквернено от чужди крила. Немци го сквернят. Няма свобода. Има само неправда. На земята и във въздуха. Тази неправда заставя летеца-изтребител Никола Бонев да е винаги на левия фланг в орляка, сред летците-подофицери. Защото... Защото е беден. Защото е смачкал значката на един легионер – копой. Защото е защитил интересите на работниците от лесничейството в Чамкория, Визица... Защото...
Тази йерархия на земята и във въздуха отвежда иначе скромния и с весел поглед летец изтребител от левия фланг на орляка в ятото на героите, където е истинското му място. Усвоил изкуството на висшия пилотаж, той повежда въздушен бой за своето небе.
... В деня, в месеца и в годината, когато Германия напада Югославия, един самолет хвърля бомби над София и трясъкът им разтърсва притихналия град. Няколко “догана” излитат от летище Божурище, но защо вземат посока към старопланинския връх Мургаш? Един от “доганите” се отделя още над летището от другите и през Люлин поема на запад. Настига югославския бомбардировач над Пирот и влиза в атака.
- Пръстът ми бе на спусъка, но... изведнъж ме сепна светкавичната мисъл, че летеца в кабината на югославския самолет е патриот, който мъсти срещу поруганата чест на своя народ – споделя Никола вечерта в квартирата на своя другар Цветан Георгиев. – В миг извих през крило на юг и се приземих на Божурище. Някои ми се присмяха, че и аз не съм свършил нищо, но това не ме засегна. Те не разбираха другото, че нашия общ враг е фашизмът, срещу когото ще трябва да се натиска спусъкът докрай...
За него орлякът, оскверненото небе, са тесни. Дава дума и клетвено служи на “голямата земя”, за която слуша в кафене “Македония” от своя съименник Никола Вапцаров... Към “Голямата земя” тайните вълни на една радиостанция отнася сведения за разположението и дислокацията на немците в Беломорието. Зад причудливия “Кольов шифър” от банкноти, левове, стотинки, аспирин, хинин, пирамидон... се крият имена на самолети, летища, танкове, оръдия. Радиостанцията на Елефтер Арнаудов свързва сърцето на Бонев с “тихия фронт” на борбата срещу фашизма. Към тайните донесения ще прибави и шифърът за времето на запад от линията на фронта. Ще мине време и ще застане на подсъдимата скамейка, но ще поеме цялата вина върху себе си.
На летище Враждебна, където е преместен, пристига германска група летци. Командирът на групата иска да покаже пред българите класата си на “ас” ни предлага командирът на орляка да определи наш летец, с когото да води въздушен бой. Поручикът застава пред строените в летателно облекло офицери и подофицери. Кого да посочи? Отдясно наляво спира поглед на всеки поотделно. Командирът на ятото следи погледа му и сам задържа очи повечко върху Никола Бонев. Тогава поручикът решава: съперник на немския “ас” ще бъде Никола!
Цялото летище изправя очи отвесно да виси кой ще победи.
Още в първата минута Бонев излиза в по-изгодна позиция за атака. Долу нечии гласове го окуражават: “Браво, Кольо! Браво!” Немецът едва успява да се изплъзне, прави маньовър и чака да фиксира българина в прицела, но той е отново в опашката на неговия изтребител... Как може!?
Изненадан от майсторството на Бонев, самонадеяният “ас” го приканва за реванш. Ала и вторият опит не му донася успех. Победител е българският летец изтребител Никола Бонев! На летището той среща прегръдките на подофицерите и техните поздравителни викове. Командирът на немската група не може да прости не толкова на себе си, колкото на поручика, загдето го е посрамил във въздуха с летец-подофицер... Как може!?... И отде тая дързост у него?
А в това време възгласите на подофицерите-летци не стихват, цялото летище ечи: “Браво, Кольо! Браво! Браво!... Така му се падаше...” викат левофланговите под неприязнените погледи на летците от немската група. Никола изчаква да го освободят от прегръдките си, за да прегърне той самият техника на самолета, с който победи немския командир.
А командирът на орляка хем е радостен и възхитен, хем раболепно гузен. Той е чул вече упрека на “аса” и пред строя поздравява летеца Бонев за проявеното изкуство, а заради политическа недалновидност и неуважение към немските летци го наказва – една седмица да не напуска летището...
Любимецът на летците Никола Бонев си остава земно скромен и с весел поглед за другарите си. Той се посвещава на риска, обрича се на дадената дума, да служи на “Голямата земя”. Прави опит да прелети в нея “Хайнкел-111”, но не сполучва. Затова пък изплита мрежа от нелегални групи в летищата. Често лети над родното си село да навести отгоре майка си, която чака от него подарък.. И ето го, за последен път, над Бухово. Юлският ден гори в пламъци. Самолетът на Бонев се спуска над къщите, а от него се отделя бял пакет и тупва в двора на Ангелко и Мария. Майката е щастлива. И никой не подозира, че заедно с роклята за нея, Никола изпраща материали за партийното ядро в селото...
И никой не подозира, че зад благозвучното и благородно име на този летец расте един герой!
Никола Бонев!
Той би могъл да бъде и сега сред нас – да ни дарява с веселия си поглед, но изгоря като метеор от съзвездието на хилядите борци за свободата! Загива на двадесет и шест години, но преди да го пронижат осемнайсетте изстрела във военното стрелбище на река Марица край град Пазарджик, узнава от своя другар съобщението на радио Лондон, че българите убиват най-добрите си летци...
Окован във вериги, летецът-орел изрича пред съда:
“Господин прокурор, господа слепи оръдия на фашизма, мои убийци!
С моята смърт вие не ще спрете народа да се бори за свободата!... Ако съжалявам за нещо, то е, че не умирам със самолета си в борбата с кървавия фашизъм!”
Врагът засякъл тайната радиостанция на Лефтер Арнаудов. Провал. И арест. И присъда N 621. В името на негово Величество... смърт чрез разстрел...
От редовете на дневника, който героят е водил в затвора, капе кръв. С кръвта си ги е писал... В дирекцията на полицията не кой да е, а Гешев - "едно лице с кръгли уши и остри черти" - не може да откпочи нито дума за другите, не може да разбере нищо.
"Четирима души ме промъкнаха към 25 килия на четвъртия етаж. В тази килия изкарах на голи дъски без храна цели осем безсънни денонощия...
Осем денонощия мисълта се разпъваше на кръст. Забравих даже и за белезниците върху ръцете. Какво беше станало?... През тези осем дни видях отново целия си живот. В него имаше не един тежък случай... И сега случаят не е лек. Цялата му безизходност е видна като бял ден...
За втори път цивилните полицаи ме заведоха в същата канцелария. На бюрото седеше същото лице с посивели редки коси и жълти зъби, с вдигната глава и присвити очи. От дясната му страна седяха петима агенти и още толкова стояха на канапето.
- Е, досетихте ли се защо сте тука? Обмислихте ли всичко?
Продължавах да упорствам...
В канцеларията на Гешев настъпи гробна тишина. От време на време проскърцваше стол. Главата ми гореше като пещ. Трескави мисли се раждаха, но бушуващият хаос ги замъгляваше. Ужасните разкрития създаваха безизходно положение...
- Сега вече разбрахте защо сте задържан. Ще говорите ли най-после?
Трябваше да събера мислите си, да си дам ясна сметка за всичко, да спася онова, което не знаят, да изменя фактите, да смекча вината на другите. Не виждах никаква искрица за спасение. Те много наеха. Но имаше нещо, което ме крепеше. Нещо далечно, красиво, за което цял живот мечтаех. И ако то ми бъде отнето, остава ми другото - да превъзмогна мрака, да прогоня отчаянието, да намеря сили, за да мога по някакъв начин да спася своите другари, да ги съхраня за делото, както орлицата защитава своите орлета... От тази мисъл треската премина, в съзнанието ми настъпи едно прояснение и лекота...
Намерих се отново на четвъртия етаж.Тук ставаха оргиите, само част от които пробиваха стените и достигаха до ушите на цялата страна. От тях настръхваха косите. От тук жив никой не излизаше. Етаж на писъци, на стенания на пребити и смазани хора, на жестоки и груби гласове и тъпи удари. Стените бяха дебели, те скриваха отсвета жестокостта на двадесети век. Тук се почувствах унизен, омърсен. Бивах повалян на пода, връзван с вериги и жестоко бит. Аз, някогашният горд орел от висините...
Останах съвсем сам. Навън вятърът пищеше и едри капки дъжд чукаха върху тясното прозорче с дебели железа. Нервите се поотпуснаха и във въображението ми се появи светлина. Виждах най-различни образи на мъже с буйна младост и костеливи тела, с огнени очи. Как ли те сега изглеждат? А техните семейства? Не мислех за себе си, жал ми бе за другарите. Погледнах радиатора. Можех лесно да разбия главата си о него. Но какво ще правят те? Как ще се защищават без моята помощ? Не, моят живот ще бъде още нужен...
Дъждът се усили. Искаше да охлади всичките ми чувства, да измие калта върху света. И да заглуши мислите ми. Но щом утихна, те отново зашумяха...
Мислех си за щастливите и нещастните хора,за преситените, за гладните, за мъките им в мръсните квартири, за героичната им съдба, за това, че те събираха последните сили за последната борба. Спомних си за изплашената майка, останала на село, която дори и не заплака, когато ме арестуваха, а само ми прошепна: "Не бой се, синко".
Отново ме повдоха при Гешев. Щом ме видя, той скочи и изсъска:
- Гледай какви глупости си написал. Не мисли, че само с тебе ще се занимавам.
Мислех си: Щом са глупости, помогнете ми да разбера вашата истина.
Всеки ред, излязъл изпод моята ръка, беше един протест срещу палачите..."
Редове, написани с кръв. От които капе кръвта на окования орел.
Тук, в преизподнята между живите и мъртвите, Никола Бонев казва на един от спасените от него: "По-добре един да загине" - И този един нека бъде той, макар толкова много да обича живота. И през болка отронва: "Живее ми се, брат, искам да видя победата, пък тогава да умра!"
Докато да изрече тия думи, тъмничния звънец издрънка. След него изщракват и ключовете на килиите. За кой ли път изщраква ключът и на неговата килия в нощта срещу утрото на 14 декември. Той не предусеща, че това е последната му нощ, но си припомня за кураж мисълта на Сенека: "Златото се изпитва в огън, а смелостта в беда". После навярно си помисля пак за другарите. за своята майка си помисля, която и сега чува да му казва: "Не бой се, синко." Вижда я да пълни коритото със студена вода. Научила, че Кольо е заливана в полицията със студена вода и самата ляга в коритото, да провери какво може да се случи на сина й...
Сутринта в пет часа всички разбират какво е станало през тази нощ. Окованият орел бива разстрелян.
Мълчание и свити челюсти и юмруци!
-- - - - - - - - - -
... След толкова години от разстрела на героя, името му остава безсмъртно. Като в легенда гордият орел от висините остава да живее в сърцата на селяните от Бухово, които и днес го виждат да се спуска над главите и над къщите им. И просто вярват буховци и всички ние вярваме, че осемнайсетте куршума не са пронизали тялото на Никола Бонев, а само са скъсали веригите и окованият орел е литнал в сините висини над Бухово и над България!


Любен ОВЧАРОВ

image

image

image

image

image

image

image

image
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker