Независимостта е пример как се отстоява национална кауза Копирано от standartnews.com

Pan.bg 22 сеп 2019 | 17:45 views (292) commentaries(0)
img
standartnews.com


От: Силвана Желева -
22 септември, 2019



Можем само да се учим от единството на предците си, казва историкът проф. Пламен Павлов

През 1908 г. дипломацията е била на ниво и си е свършила работата
Националната енергия се трупа, но чуваемостта във високите етажи на политиката е малка
Противопоставянето на 3 март, 6 септември и 22 септември е лишено от здрав разум

– Проф. Павлов, какво не знаем около обявяването на независимостта ни на 22 септември?
– За съжаление остава непопулярен съставът на правителството и това, че то е израз на едно изключително национално единство. Разбира се, това може би до голяма степен е и случайно обстоятелство, но то пък показва общата „температура“ на нашия следосвобожденски елит, който е с много достойни хора, с високи качества. И когато днес все повече се оплакваме, че няма хора, се оказва, че тогава, след 500 години турско робство, има хора. Т.е. 30 години след Освобождението вече има една солидна интелигенция, има елит, който е на европейско равнище. Сега, 30 години след тъй наречения преход, имаме като че ли точно обратен резултат. Сравнението не е в наша полза.
- Какво имате предвид, когато казвате, че правителството е израз на национално единство?
- Тогава кабинетите се състоят от 7-8 души. Това е характерна черта на нашата политическа система след Освобождението. Специално правителството на Александър Малинов е от 8 души, но там се наблюдава една много особена ситуация. Всички те са с много висок авторитет, образовани хора. Първо имаме двама бесарабски българи. Това са самият министър-председател Александър Малинов, който е министър на пътища, съобщения, юрист, родом от Пандъкли в Бесарабия, днешното село Ореховка в Украйна. Другият е генерал Данаил Николаев, човекът, който военно, така да се каже, осъществи Съединението. Отново бесарабски българин от Болград, участник във войната, опълченец, Патриарха на българското воинство, както го наричат още. Там е и македонският българин Андрей Ляпчев, тогава все още млад, един от най-големите български държавници на ХХ век, до голяма степен незаслужено стоящ накъде в периферията на вниманието, но наистина е бил един от най-големите наши държавници на ХХ век. От останалите министри повечето са хора от Румелия. Т.е. като изключим двамата бесарабски българи и един македонски българин, имаме само двама души от територията




на Княжество България. Останалите са от Източна Румелия. Разбира се, Източна Румелия де факто не съществува, но де юре тя съществува и това е една от причините окончателно да се вгради Съединението, тъй като до 1908 г. българският княз е и генерал-губернатор на Източна Румелия. Това създава заплаха в някакъв момент да бъде застрашено и поставено под съмнение самото Съединение. Но независимо кой откъде е, тези хора имат много ярка национална биография. Да вземем Стефан Паприков, министър на външните работи, генерал от запаса, военният дипломат – той е участник в Априлското въстание. Михаил Такев, личният приятел на Алеко Константинов, който е от Пещера. Той пък е от най-ярките дейци на зараждащото се движение за освобождение на Македония. Иван Салабашев, министър на финансите, математик от Стара Загора, е бил учител в Болградската гимназия. Тодор Кръстев, министър на правосъдието, родом от Перущица, също има сериозни връзки с българите в чужбина, както сега ги наричаме. В общи линии, няма човек от тях, който да няма своите контакти било в Македония, било в Бесарабия, най-често и с всички наши големи общности. Така че това са национално мотивирани хора, които знаят какво значи независимост. Казвам всичко това не за да омаловажа заслугите на княз, а по-късно и цар Фердинанд, които той несъмнено има. В никакъв случай обаче правителството не е някакъв инструмент на нечия воля. Напротив – това са хора, които много добре осъзнават какво вършат. Те са активната страна, докато князът се колебае. Малинов пише декларацията за независимостта. Въобще има една много висока степен на национално единство в това правителство.
– Вие наричате това екипна работа и „брилянтно достижение на българската дипломация“, ненадминато и до днес...
– Това са думи на най-големите специалисти. Аз нямам претенцията да съм най-голям познавач на Независимостта. Но това е така! Затова този акт не се оспорва практически от никого. На практика имаме една много висока степен на съгласие в целия тогавашен политически български елит, с всичките му вътрешни ежби, вражди и борби за власт. Но няма съмнение за това, че ние трябва да бъдем независима държава.
– Виждате ли такава екипност днес?
– Нямам такъв поглед върху сегашните институции, но мисля, че въпросът ви е риторичен. Очевидно сме много далеч от постигането на такава екипност. Но имаме добрите примери на такава екипност, имаме и добрия пример на това какво означава една национална кауза. И какво означава традиция. Независимостта неслучайно е обявена във Велико Търново, а не някъде другаде. Тъй като по решение на Учредителното събрание Търново е историческата и духовна столица на България. Указа за Съединението княз Александър Батенберг също го прочита в Търново. Тази година статутът на Велико Търново беше гласуван от Народното събрание, но той трябва да бъде изпълнен със съдържание. Самата държава трябва да разбере какво значи традиция. И то не в името на самата традиция, а на този модел и на екипност, и на концептуалност, и на дълбоко осмисляне на пътя на България, който виждаме, че в 1908 г. онези политици го имат! Те също, разбира се, не са безупречни и имат свите недостатъци. Но в това отношение можем само благородно да завиждаме на нашите предци.
– Загубихме ли смелостта и вдъхновението на нашите предци?
– Не бива да правим генерални обобщения. Преди няколко дни бях на една малка, но много стойностна конференция в Троян, организирана от Дружество „Традиция“ и посветена на Първата световна война и съдбата на България в резултат на злощастния Ньойски договор. Участвал съм в изключително много такива прояви къде ли не в България и мога да ви уверя, че у нас има все повече стойностни хора, които имат идеализъм, имат и прагматичност, модерни хора, без да са някакви анахронични любители на миналото. Така че национална енергия се трупа. Тя не е изчезвала никога. Въпросът е, че чуваемостта на тази енергия на високите етажи и в политиката, и в интелектуалните среди е все още твърде малка. А всъщност този осъзнат национализъм, или патриотизъм, както и да го наречем, е двигателят, присъщ на всички цивилизовани държави. Това не е анахронизъм. В 1908 г. няма въстание, няма въоръжена съпротива. Но е наложена все пак Независимостта. Просто тогава дипломацията, която ние обикновено ругаем, е била на ниво и си е свършила работата. Да не забравяме и Българската армия, която тогава е в процес на превъоръжаване. Тя е била способна да защити страната. Тъй като Османската империя в никакъв случай не одобрява това, което стана, отправя заплахи, а Великите сили са респектирани от България. Да не забравяме, че в началото на ХХ век страната ни е смятана за някакво своеобразно икономическо чудо. Разбира се, демографската ситуация е била друга тогава, „температурата“ на нацията е била друга. Но това не означава да лягаме да мрем сега. По-скоро трябва да се вземат решителни мерки. Виждаме, че примери в нашата история има. И те не са толкова далечни, а са достатъчно силни да накарат съвременните ни политици най-малкото да се замислят.
– Според вас отделено ли е достатъчно внимание за разясняване на акта на Независимостта в нашите училища?
– Мисля, че става все по-известен. И тук немалка заслуга имат моите колеги като покойния проф. Петър Горанов, редица колеги от Софийския университет, акад. Георги Марков, доц. Валери Колев, да не изреждам всички имена. Така че вече нещата си идват на мястото. Но по време на тоталитарния режим тази тема не беше от най-долюбваните. От една страна, антипатиите към цар Фердинанд като универсален виновник едва ли не. А и самото понятие Независимост се сблъсква с доктрината „Брежнев“, с ограничения ни суверенитет по волята на Съветския съюз и на Варшавския договор. И днес в света, смятам, няма независими държави. Никой не е независим, тъй като човечеството е една система. Но в крайна сметка в 1908 г. ние сме показали решителната си воля за суверенна държава и че никой няма право да се меси във вътрешните ни работи.
Напоследък се чуват гласове Независимостта да бъде обявена за национален празник. Аз дълбоко уважавам това, което се е случило през 1908-а, но при една такава постановка излиза, че ние дотогава сме били зависими, което не е вярно. България още от 1878 г. полага последователни усилия да бъде независима и при един Стефан Стамболов ние сме получили тази независимост. Така актът от 1908 г. е логично продължение на Освобождението и на Съединението. Противопоставянето на 3 март, на 6 септември и на 22 септември е нелогично и лишено от здрав разум. Да добавим, че тази независимост носи на княза титлата цар на всички българи. Това означава един категоричен ангажимент към нашите сънародници в неосвободените български земи. В тогавашните учебници по отечествознание се вземат тези уроци, че не всички българи са получили своята свобода и всеки българин има своя морален дълг и своята духовна обвързаност към българските общности в Македония, Молдавия, Болградско, навсякъде, където и да се намират. Това е триумф на националното мислене в по-глобални мащаби. Тогава това е една убеденост, а сега все още е в сферата на желанието. Българската държава особено след Съединението е нация със самочувствие, един от основните играчи на Балканите. Така че ние можем само да се поучим от историята.


Тагове: Независимост Дипломаци
Копирано от standartnews.com
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker