ВМА - Проф. Владов: Спасихме с 16 реоперации трансплантиран пациент - и под 1% шанс да има, не спирам

Pan.bg 20 окт 2019 | 11:53 views (195) commentaries(0)
img 24chasa.bg


Любомира Николаева


Хирургията е силно лекарство за самодоволството: както си хвърчиш и – пуф на земята! Важно е да се поучиш, да се поотупаш, да станеш и да продължиш, казва проф. д-р Никола Владов.

Какъв друг да станеш, ако не лекар, когато си роден на 19.Х. и баща ти е отличен хирург? Проф. Никола Владов, дмн, празнува едновременно личния си празник и Деня на българския лекар. Работил е в малки и суперболници в страната и в чужбина, но казва, че се чувства на мястото си във ВМА. Началник е на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия от нейното създаване през 2003 г. Преминал е специализации по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия. Сертифициран е с право да извършва чернодробна трансплантация. Магистър е по обществено здраве и здравен мениджмънт. Координатор е на експертния съвет по трансплантология към Министерството на здравеопазването, национален консултант по специалността, републикански консултант по хирургия. От 2013 г. е почетен член на Френската академия по хирургия, председател на Българското дружество по трансплантология.
Всичко за:
Местни избори 2019
Кого харесахте за кмет

- Проф. Владов, вие оперирате много органи в корема, кои от тях са най-предизвикателни?

- Нашата клиника има висока специализация в чернодробно-панкреатичната хирургия и трансплантацията на черен дроб, така се казва и клиниката, но от коремните хирурзи се изисква да могат да оперират с различни методи всичко в корема. Няма маловажни операции, всяка изисква да си свършиш добре работата. Според опита си колегите поемат различен обем дейности, но като цяло клиниката ни поема най-сложните случаи в коремната хирургия - както чернодробно-панкреатични, така и на стомаха, на дебелото и правото черво. България е малка страна и не може дейността на която и да е клиника да се ограничи до тясна специализация само в операциите на един орган. Но който има опит в чернодробно-панкреатичната хирургия, която е най-сложната в хирургията изобщо, може да работи всичко в коремната хирургия.

- По-сложно е да оперираш черен дроб, отколкото сърце или мозък?

- Да. Чернодробно-панкреатичната хирургия е комплекс от много знания и умения – освен за спецификата на самия орган, за неговото охлаждане и в даден момент от операцията “изключването” му от дейност трябва да си идеално подготвен и в тънкостите на съдовата хирургия и с много други комплексни знания от различни медицински специалности.

- Оперирате




всеки ден и вероятно като най-опитен поемате сложните случаи. Колко време ви е нужно между излизането от залата и следващата операция, за да сте във форма?

- Целта на всеки хирургичен екип по света е да оптимизира графика си, за да отговори на очакванията на пациентите да бъдат възможно най-бързо лекувани. Обикновено оперирам по няколко пациенти на ден с екипа си. Разбира се, има нужда от половин или един час почивка след по-тежки операции, даже по-дълго след трансплантации, но те и не са ежедневна практика.

- В регистъра на чакащи трансплантация на черен дроб към момента са 52-ма българи. Какво ви казва това число?

- Листата е динамична. България е страна със средна натовареност по отношение на чернодробните трансплантации. Част от включените в регистъра не са крайно нуждаещи се в състояние на спешност, но трябва да се имат предвид с оглед и на сравнително ограничената възможност за донорски орган. Най-важна при вземане на решение за трансплантация е сигурността на пациентите.

- При спешност и липса на орган как реагирате?

- Животът често е непредсказуем. Правим всичко възможно да помогнем с прилагането на всички съвременни методи и техники в медицината. Такава ситуация имахме през април, когато за първи път в България осъществихме

трансплантация с

орган от пациент с

различна кръвна група

Досега не бяхме го правили, защото въпреки че е възможно, се практикува в краен случай, когато е застрашен животът на човека. Реципиентът беше с кръвна група А положителна, а донорът с нулева, която се смята за универсална и в спешни случаи на кръвопреливане може да се използва при хора с всяка друга група. Понякога има такива спешни ситуации и във всеки момент листата може да се промени в една или друга посока. Например миналия декември с 3 трансплантации изчерпахме листата на чакащите с нулева кръвна група.

- Колко са общо трансплантираните с черен дроб пациенти?

- Над 70 са вече, но числото не отговаря на необходимостта от такова лечение, когато всички други терапии не са дали резултат. Липсата на донори е проблем навсякъде по света. Това в някаква степен е двигател за използване на алтернативи като живото и кръстосаното донорство. Предложените у нас промени в нормативната уредба ще разширят тези възможности.

- Как?

- Очакваме да се разшири пулът от живи родственици, които могат да станат донори. Сега е разрешено да дарят орган роднини до четвърто коляно, т.е. до първи братовчеди. Българските семейства са малки и тази степен на родство силно ограничава избора. Промяната на реда би помогнала, но все пак най-важното е да се разшири донорството от хора в мозъчна смърт. За това важна роля има работата на координаторите по донорство в страната. Тук е мястото да благодаря на колегите от Варна и Велико Търново за резултатното професионално сътрудничество и да препоръчам опита им на регионите с по-слаба активност.

- Вероятно е много трудно да се изправиш пред хората, загубили близък. Чувала съм лекари да казват, че не се свиква и не се научаваш да “изключваш” състраданието си, за разлика от хирургичните техники, които “колкото и да са сложни, се научават”, че е по-изпепеляващо. Как изглежда такова мнение от вашата позиция?

- Не бих казал, че е по-изпепеляващо, въпреки че уважавам и гледната точка на колегите координатори по донорство. Разговорът с близките е наистина много труден, всички сме хора и знаем цената на подобна загуба. Затова в развитите страни координаторите по донорство се сменят през 2 години.

Другата страна на донорството – трансплантацията, обаче е не по-малко сложна дейност. Общественото очакване към трансплантационните хирурзи е изключително високо, самата дейност е високоспециализирана и изисква перфектна колаборация със специалисти от други медицински области. Дори при най-успешните операции нещата не приключват с изписването на пациента. Продължаваме да го наблюдаваме и тази дейност също изисква специфична подготовка. Понякога свръхумората от голямата отговорност на хирурзите се проявява и като професионално изгаряне. Да не говорим колко нараства напрежението, ако пациент се усложни. А е много вероятно това да се случи поради натрупаните преди операцията съпътстващи увреждания. При реоперация нещата стават още по-сложни.

- До колко операции на един пациент сте стигали?

- Налагало се е да правим и две, и три, и повече. Стигали сме до 16 реоперации на един трансплантиран преди 10 г. пациент.

- Не смея да попитам…

- Питайте. С удоволствие ще отговоря, че се чувства добре. При цялото ми уважение към колегите координатори и тяхната дейност, ще кажа, че трансплантационната хирургия, нито е просто нещо, нито е безпроблемна. Но е изключително удовлетворяваща. И това удовлетворение от продължаващия живот може да бъде мотивиращо и професионално съхраняващо и за координаторите.

- Черният дроб е много толерантен орган, но когато откаже?

- Наистина понася много издевателства от страна на неговия “собственик” и има големи възможности да регенерира след отстраняване на част от него – да се надгражда. В рамките на 3-4 седмици може да се възстанови напълно до нормални размери. Това е в идеалния случай, но зависи колко е бил увреден дробът. Не са така гладки процесите при хора, злоупотребявали с алкохол, при онкозаболявания или след химиотерапия.

- Възможността на дроба да регенерира го прави най-благодатен за трансплантация, но как точно от част може да нарасне до цял орган и колко време след това ще може работи?

- Теоретично, а и практически перспективите са много добри при децата с нефункциониращ черен дроб. Взема се една част – обикновено от лявата част на черния дроб, на майката или бащата в зависимост от съвместимостта и се трансплантира на бебето. Органът бързо влиза в действие и функционира през целия живот. Има и български деца, трансплантирани като бебета, които живеят като връстниците си.

- А при възрастни какви са прогнозите и колко голяма трябва да е донорската част?

- Резултатите са много добри и при възрастни. Предварително се изчислява колко голяма част трябва да се трансплантира, за да се избегне чернодробна недостатъчност. Правилото е 1% от теглото на трансплантирания, или

ако той е 70 кг, трябва

да получи около 700 г

чернодробна тъкан

Това осигурява необходимата чернодробна функционалност, а след кратко време се изгражда орган с обичайните размери.

- При толкова благоприятни прогнози не е ли логично да има повече живи донори?

- Логично е, но това, което разказвам, е опростената схема. За да се случи, има много условия, на които трябва да отговарят и донорът, и реципиентът – получателят на тъканта. Най-важното в случая е да се гарантира, че няма да се нанесат тежки увреждания на донора – един здрав човек, който се подлага на тежка оперативна интервенция с благороден мотив. Но като всяка хирургична дейност това може да породи усложнения, понякога по абсолютно непредвидими причини. Отговорността към донора е изключително висока и подготовката на операцията изисква висока прецизност. Предварително се изчисляват прецизно всички прогнозни и каузални рискове, за да се сведат до минимум нежеланите събития. Не е така просто, както изглежда, въпреки че органът е благодатен за регенерация. Поради неудачи с живия донор в света има случаи на спирани трансплантационни програми. Уча младите колеги и в тази дейност да се ръководят от водещия етичен принцип в медицината: Primum non nocere – “На първо място не вреди”.

- В хирургията, казват, техниката е толкова или според някои дори по-важна от етиката, и младите са нетърпеливи да поемат тази щафета. Как преценявате кога да им поверите сложни задачи? Колко се чака с ръце в джобовете в операционната?

- Моите учители в хирургията – специализирал съм в “Пирогов”, не са си крили знанията, не са ме изолирали от работата. След това същият дух господстваше и във френската болница, в която отидох да специализирам. Беше въпрос на чест за водещите хирурзи да предават занаята си на младите. Така го чувствам и аз.

- Няма ревност?

- Каква ревност към навлизащи в професията младежи? Единствено можем благородно да им завиждаме за младостта. А е безкрайно сладко да виждаш, че опитът ти се разпространява, че това, на което ги учиш, работи, а понякога – че усъвършенстват това, което са видели от теб. Отиват в други клиники, в други болници, но работят, както си ги научил. Какво по-голямо признание за опита ти?

- Изпитвате ли огорчение, когато създадени от вас хирурзи напускат “гнездото”?

- Това е нормален развой, не може цял живот да стоиш в гнездото. Трябва да видиш и опиташ много неща, за да се развиваш. Аз съм ходил много, трупал съм опит не само в “Пирогов”, работил съм и във Франция, в Тунис. Бил съм лекар в Пазарджик, в Панагюрище. Когато укрепнеш, в това, което правиш, излиташ към ново гнездо, за да придобиеш нови знания. Търсиш своето място.

- Открихте ли го, знаехте ли в началото на кариерата си какво искате, на своето място ли се чувствате днес?

- Категорично се чувствам на своето място и едно от нещата, които ми носят удовлетворение, е точно възможността да уча млади лекари. Лекарски син съм и винаги съм знаел какво искам да работя. Баща ми беше началник на хирургичното отделение в Ловеч и имаше признанието на гилдията като един от водещите хирурзи в края на 60-те и началото на 70-те години. Израснал съм с разговори за операции и някак естествено хирургията стана и моя професия.

- Не искахте ли като другите деца от вашето поколение да сте космонавт например?

- Не помня какво е било като малък. Но в гимназията мечтата ми беше да стана кинооператор. Едва ли не насила кандидатствах медицина. След това младежките увлечения избледняха и не ми е стоял въпросът какъв лекар ще бъда. Не съжалявам, че съм избрал медицината, продължавам да я смятам за най-хубавата професия. И никога не съм бил разочарован до степен да опитвам да отклоня дъщеря си от същия път, както доста колеги правят с бащинския мотив, че стресът е голям, цял живот учиш и в крайна сметка у нас по-често си недооценен и зле платен. Не споделям тази философия. Понякога ми е идвало до гуша, но от преумора. Наспивам се, “поемам въздух” и пак си мисля, че няма по-хубава професия от хирургията и по-удовлетворяваща работа от медицината.

Не съм чул и дъщеря

ми да съжалява, че е

избрала медицината

- обича си професията и работи с удоволствие. За младия лекар е определящо в какъв екип попада, колко е вдъхновен от учителите си, как са го поощрили да върви към върха в медицината.

Не съм имал колебания и какъв точно хирург искам да съм, въпреки че съм имал възможност да се насоча и към сърдечната хирургия. Коремната за мен е по-вълнуваща.

- Вас кой ви вдъхнови за върховете в медицината?

- Имах късмет с големи учители. Но първият, който ме амбицира с това, което правеше, беше доц. Генчо Кондарев, който сега е в МВР болница и е ученик на моя баща. Като студент бях доброволец в екипа на Първа хирургия в „Пирогов“ и бях изключително впечатлен от доц. Кондарев. В болницата имаше брилянтни хирурзи, от които съм се учил през годините вече като лекар - д-р Борислав Константинов, д-р Николай Бобев, д-р Лазар Влаевски, проф. Златарски. Страхотни хирурзи, изключителни личности и много земни хора, които не се мислят за най-великите и безпогрешните въпреки постиженията си.

Медицината е нещо, което много бързо те приземява. Особено хирургията. Както летиш нависоко и – пуф! На земята. Трябва обаче да имаш сили да се отупаш, да се изправиш и да продължиш.

- Вие имате ли “пуф”?

- Всеки има. Бориш се за всеки пациент, ако успееш, си на върха, но понякога не се получава. За лекаря всяка смърт вътре в него като преживяване е едно падане. Всички уроци в медицината са болезнени, не можеш да кажеш, че някой боли повече, но най-страшно е чувството на безсилие. Моментите, в които си направил всичко, но то не може да промени лошия ход. За всеки лекар безсилието да помогнеш е най-болезненото преживяване.

- След толкова много операции рутината как се отразява на интереса?

- В коремната хирургия има много предизвикателства и не те оставя да ти стане скучно, а и непрекъснато излизат нови методи и техники, които те подтикват да придобиваш нови умения. Например в лапароскопската хирургия. В началото се практикуваше само за операции на жлъчката. Вече правим и чернодробни, и панкреатични резекции. И няма как да не се наложи да придобиваш нови умения, да се учиш да ги прилагаш в различните ситуации и как да избягваш усложнения, възможни при новите методи. В Югоизточна Европа сме водещите, да не кажа единствените, в много авангардните чернодробни лапароскопски операции. Център на обучение сме и при нас специализират и чужденци. Но хирургията е необятна и непрекъснато предлага нови предизвикателства.

- Какво се задава на хоризонта? Многоръки хирурзи от метал с чип вместо мозък?

- Не мога за кажа дали роботизираната хирургия ще е следващата революция. Резултатите от нея са сходни с резултатите от лапароскопската хирургия при иначе несравними цени, ясно в чия полза. Основното все пак е, че няма съществени медицински предимства.

Даже лапароскопската операция дава възможност за по-голяма мобилност. Но не мога да правя генерални прогнози, но историята на медицината показва, че по-авангардните технологии се налагат рано или късно. На този етап обаче роботизираната хирургия не може да се наложи като стандарт.

- Помните ли първия си пациент?

- Не. Но помня първия апандисит, който ми дадоха да направя – не пациента, а операцията.

Бях сънувал десетки

пъти, че най-после

оперирам, докато

ми позволиха

да се заема с този апандисит. Сега ми е смешно, но в онези първи години животът се измерваше в апандиситите, които съм оперирал. Това, което е сложно и помня в детайли, е първата трансплантация преди почти 12 г. Помня повечето трансплантации. “Пред очите” са ми и първата ретрансплантация, първата трансплантация от жив донор. Всяка операция оставя “белег” особено тежките, в които си вложил много, и ги помниш, но като много оперираш, и много от операциите не помниш.

- Колко е това много?

- Във ВМА правя около 500 на година, преди това по 300.

- За общото число по колко да умножим 500?

- Тук съм от 17 г. Във ВМА се работи много. Но това привлича младите лекари, иескат да започнат при нас

- С уговорката, че “сънуват, че оперират апандисит”?

- Е, да. В клиниката няма работно време – всички са тук до 7-8 вечерта. Разбира се, от това страдат семействата ни.

- Тай-амортизиращо е за самия хирург.

- Когато си обича работата, човек не обръща внимание, усеща амортизацията след време. Но не можеш да бъдеш лекар, ако не се стремиш r не искаш да се усъвършенстваш, да учиш, да напреднеш в кариерата. Това предпазва от инерцията да прекараш дните си на едно житейско стъпало.

- Вие имахте ли строен план – кога да защититет дисертация, кога да се явите на конкурс за шеф?

- Никога

не съм се

целил специално

в началническа

позиция,

просто така стана. Когато се върнах от специализация във Франция, видях, че няма какво повече да науча в “Пирогов”, и заминах за Тунис. Това беше ползотворен период – оперирах много. Когато се върнах, в София нямаше свободно място и с конкурс станах шеф на хирургията в Панагюрище. Две години по-късно поех хирургията на Окръжна болница - Пазарджик. Работех лапароскопска хирургия, която беше нещо съвсем ново у нас, и се попрочух. (Засмива се.) След това дойдох във ВМА, тръгна трансплантационната програма и ме увлече.

- Виждате ли се с първия трансплантиран?

- Да, добре е, работи, след трансплантацията даже има детенце. Много от трансплантираните пациенти са живи. Най-приятното е, като ги видим здрави и щастливи. Наскоро дойде жена, която сме трансплантирали преди 1 г., не я познах, така добре изглеждаше. Да не звучи като че си правя реклама, бързам да кажа, че трансплантацията не е индивидуално постижение. Може би най-сложната част извършвам аз, но трансплантацията е заслуга на голям екип.

- Кое е най-сложното?

- Най-прецизно трябва да се направи връзката между кръвоносните съдове, да се свържат артериите на реципиента и на донора. Когато тя стане добре, сме по-сигурни в добрата прогноза.

- Изисква ли вашата работа като опериращ началник някакви специални качества?

- В интерес на истината, не съм лесен. Но сигурно характерът ми е подходящ, щом не ме сменят. Ако говорим сериозно, човек трябва да е широко скроен, да може да работи в екип. Да прави компромиси - в рамките на разумното, защото в хирургията има и невъзможни компромиси. Като например да допускаш несериозно отношение на подчинените си към работата, да си затваряш очите за неспазване на правилата в медицината, да си сменяш решенията – днес едно, утре обратното. И най-трудното е да поддържаш високото ниво, което си постигнал. През последните 10-ина години успяваме да го правим не само за страната, но и в международен план. Не е лесно. Както и да отговориш и на очакването на болните за чудо. “Чудото” се случва, когато има подготвени лекари, които взимат правилни решения и реагират по адекватния начин. Радвам се, че младите колеги в екипа са отдадени на този стремеж. Правим каквото може и което трябва, а какво ще се случи след това, знае само този горе, ако го има.

- А има ли го?

- Тайно си мисля, че го има. Не че ми е дал сигнали, но понякога е помагал, като за един пациент, за когото при идеални прогнози по неведоми пътища нещата се объркаха.

- Не може да спрете дотук, разкажете.

- Трансплантирахме младо момче с черен дроб от неговия брат, всичко мина перфектно. Но след 6 месеца дробът се компрометира и трябваше да се направи нова трансплантация. Ситуацията изведнъж стана драматична, не търпеше отлагане, защото започна тежко кървене. Действахме като при военни действия нищо че се случваше у нас през 2013 г. Пакетирахме кървящия дроб с техники от военната хирургия и обявихме спешна нужда от донорски орган. Беше въпрос на часове. Случи се това, което тайно мислехме за невъзможно. Като че ли нещо се намеси. В критичния момент се появи донор в мозъчна смърт. Ретрансплантирахме момчето. Въпреки малките шансове дробът заработи и е така досега.

- Народът казва, че господ помага на смелите и че със сигурност няма да спечелиш единствено ако не опиташ. Какво е мястото на риска във вашата професия?

- С всяко действие се поема риск, но в медицината той трябва да е премерен, в рамките на разумното. Залогът е чужд живот и не можеш да го излагаш на необмислен риск. Поемал съм рискове, разбира се, но слава богу, без негативни последици.

- Бързо ли взимате решения?

- Мигновено. За хирургията е важно. Това е един от диференциращите фактори в нашата специалност. Хората,

които се

колебаят,

обикновено

не стават хирурзи

- Поощрявате ли хирурзите в екипа да са решителни, независимо че понякога решенията им може да са погрешни?

- Абсолютно. Моята философия е, че след неудача като кървене или друго усложнение правилното поведение е не да разредиш операциите, “да си починеш”, а да оперираш още повече, за да се събереш, да се убедиш във възможностите си и да се освободи от стреса.

- Вие успявате ли да се съберете бързо и да не страдате?

- Страдам, естествено, но това са лични неща, не ги показваш. Не можеш да седнеш и да се самосъжаляваш. Вечер, като си легнеш, мислиш къде си сгрешил, защо, правиш равносметки, изводи. Но на сутринта ставаш и продължаваш да си вършиш съвестно работата.

- По какъв начин се презареждате, когато ви натежат отговорността за пациентите и за екипа, приземяването, което дебне всеки хирург, безсънието?

- Не съм се замислял, че трябва да се презареждам. И не съм имал проблеми със съня. Даже си спомням, че за първата трансплантация колегите казваха: Няма да се мигне тази нощ. Аз се прибрах, наспах се, станах в 6 часа, изкъпах се, обръснах се и абсолютно свеж и със спокоен ум дойдох в клиниката. Може да се каже, че съм човек със здрава психика, емоционално стабилен съм. Разбира се, всеки има своите терзания и проблеми, но запазвам спокойствие в критични ситуации. Това много помага при напрегната ситуация в операционната, ако не го можеш, увеличаваш риска за болния.

Професията ни предполага човек да е хладнокръвен, да може да се съсредоточава, да се абстрахира от странични фактори и когато не е в болницата, да може да си изчиства съзнанието от работата.

- Когато сте в почивка, с какви занимания разтоварвате стреса?

- Почивам си най-много със семейството, приказваме си, но не за работата, въпреки че е трудно, защото непрекъснато ми звънят от болницата. Играя тенис. Пътувам - взимам съпругата си и тръгваме нанякъде.

Снимам

природата

Обичам и да шофирам, известен съм сред познатите, че карам бързо.

- Наистина не ви липсва решителност – след такова признание може да започнат да ви спират по-често на пътя.

- (През смях) А, вече не карам толкова бързо.

- Какво друго ви презарежда?

- През зимата карам ски на Тодорка. Отсядам при планинските спасители, с които през годините станахме приятели, говорим си, спускаме се заедно. Понякога им помагам при контузии.

- В тази връзка – случайно знам как посред нощ след катастрофа ортопедът проф. Андрей Йотов ви е спасил ръката, с която оперирате. Когато се разваля времето, боли ли ви чупената кост?

- О, да. Железата, с които е фиксирана, са още в мен, рисково е да се извадят. Имах контузия на радиалния нерв и непосредствено след катастрофата единият ми пръст буквално висеше - не помръдва. Възстановяването продължи 6 месеца, макар че още на 45-ия ден направих трансплантация. Не можех да хвана по нормалния начин иглодържателя, но си измислих начин да се справям. Сега ортопедите не искат да пипат отново около нерва, за да не се травмира пак, и имплантите ще си стоят. Не ме притесняват.

Благодарен съм изключително на проф. Йотов – на неговия професионализъм и отзивчивост дължа пълното възстановяване без последици. Травмата беше такава, че можеше да ми пречи да работя това, което обичам.

- Когато в един разговор стане дума за удоволствие от бързо каране, катастрофа, травма, човек несъзнателно ги навързва в сюжет. Като кандидат-кинооператор можете ли да си представите накъде тръгва мисълта на читателя?

- Мога, но посоката е грешна! Не карах аз, а се возех в такси. И даже водачът нямаше вина, нарушението беше на шофьора от насрещната кола. Слава богу, нямам опит в други пътнотранспортни инциденти. Вероятно е свързано с рефлексията за границите на разумния риск, която хирургията изгражда.

Професията слага отпечатък, не може да си безотговорен. Като се замисля, така е не само за шофирането, а и за всичко останало в живота ми.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker