otbrana.com

За първи път в съвременната ни история министърът на отбраната г-н Ангел Найденов, (човек достатъчно компетентен в тази област, член на Комисията по национална сигурност в няколко парламента) остро постави натрупаните проблеми като заяви: „Картината е мрачна. Състоянието, в което се намира отбранителната система, е резултат от много натрупвания. По отношение на техниката и въоръжението се намираме в близост до критичната точка. Хеликоптерите са на земята. Самолетите са на път да ги последват. В Сухопътните войски се ползват акумулатори и гуми назаем.“
Генерал от запаса Цветан Тотомиров*

Много са гражданските организации и представителите на партии, които напоследък критикуват какво ли не: правителство, полиция, президент. И отново спасителите на Отечеството пропускат в анализите си Българската армия, която отдавна е на „изкуствено дишане“. Сещат се за армията, когато се налага спешно да бъдат включени военни формирования в мисия зад граница или в гасене на пожари.

След безкрайните реформи, трансформации, оптимизации, чието единствено постижение станаха съкращенията на личен състав и унищожаването на въоръжение и бойна техника, най-сетне армията бе забравена от обществото и излезе от активния медиен обхват. Изграждането на „модерни, немногобройни и ефективни въоръжени сили“ остана в предизборните обещания на политиците и в неосъществените програми на досегашните управляващи партии.

Днес все по-често сравняваме Българската армия с параметрите, разпоредени от Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. Тогава ни е забранено да имаме наборна армия, а само платена, въоръжените части да надхвърлят 33 хиляди души, да притежаваме тежко въоръжение. Излиза, че днес доброволно сме си наложили подобни ограничения. Но при сравнения с миналото прозират и различия: тогава само шест месеца след Ньойския диктат (юни 1920 г.), правителството на Ал. Стамболийски въвежда за всички мъже и жени трудова повинност (по-късно трансформирана в Строителни войски), където наред с изпълнението на трудови задачи, в определени дни се водят и занятия по бойна подготовка. Днес няма институция, която да се грижи за подготовката на младежите и девойките за действия при кризи от военен или невоенен характер.

Случващите се аномалии доказват закономерност, отдавна формулирана от военните теоретици: „Вследствие на дълговременен мирен период се забравят направените от армията заслуги и когато не се очакват военни опасности, тогава все по-често и по-често се обръща внимание на тегобите, с които е свързано поддържането на армията и по този начин се убеждава обществото в безполезността на това учреждение, при това, използвайки мними доказателства.“

Резултатите са налице. За първи път в съвременната ни история министърът на отбраната г-н Ангел Найденов, (човек достатъчно компетентен в тази област, член на Комисията по национална сигурност в няколко парламента) остро постави натрупаните проблеми като заяви: „Картината е мрачна. Състоянието, в което се намира отбранителната система, е резултат от много натрупвания. По отношение на техниката и въоръжението се намираме в близост до критичната точка. Хеликоптерите са на земята. Самолетите са на път да ги последват. В Сухопътните войски се ползват акумулатори и гуми назаем.“

Състоянието на една армия е следствие от дейността на управляващите, дело на тяхното творчество, а след това – и дело на целия народ.

Министерският съвет е върховният орган по управлението на страната и решаващ фактор за поддържане на военната сигурност. Всяко министерство (ведомство) изпълнява отделни задачи по изграждането на отбраната. Да, в правителството най-компетентен по военните въпроси е министърът на отбраната, но не всички проблеми могат да бъдат решени от Министерството на отбраната.

Това означава, че днес и в бъдеще всички министри извън своята специалност трябва да притежават необходимите военни знания (или да имат подготвени сътрудници), за да могат да намерят вярно решение на въпросите, свързани с отбраната. Ако поради некомпетентност или по други причини (както беше досега) господа министрите не разбират близките и далечните нужди на отбраната, усилията на военния министър ще бъдат парализирани и той няма да може да съгласува и да осъществи дейностите, свързани с непосредствената подготовка на въоръжените сили.

И все пак, защо някога славната Българска армия изпадна в такова тежко положение? Защо бе забравена и унижена? Отговорът може да бъде само един: „Защото нашите управляващи са само политици, но не и държавници.“

Нехайството на предишни партийни управления към необходимите реформи доведе дотам, че военната сигурност на държавата вече е изложена на рискове. Защо тогава да се чудим, че френските парашутисти край с. Коиловци бяха открити от местното опълчение, тръгнало да брани сеното си, а не от професионалистите, натоварени с отговорността за опазване на въздушните ни граници?

Съвсем наскоро чествахме 100-годишнината от Балканската война. Затова ще си позволя да цитирам изводите на германския Генерален щаб относно „причините за турските поражения“: „Установен факт е, че при днешните условия една дееспособна армия не може да се импровизира, нито да се създаде за няколко години, ако липсват основи за това. Това, което турците бяха пропуснали през царуването на Абдул Хамида, не би могло да се прави за кратко време след неговото детрониране, дори ако отговорните места се бяха намесили да прокарват с всичката си енергия онова, което трябваше да се направи по-рано.“

Независимо от столетната си давност, днес този извод с пълна сила важи и за нашата армия. И не само за нея.

От изключително голямо значение за националната отбрана е за министри да бъдат назначавани личности с необходимите знания и опит, способни да се справят със задълженията си. Назначаването на случайни личности, спускането на „парашутисти” със специалност, нехарактерна за военната среда, доведе до посочените аномалии. Вярно е, че всеки, назначен за министър, бързо навлиза в материята и започва да говори и да се смята за експерт, но решенията му и последиците от тях бързо разконспирират дилетантите.

Примерите, които ни оставиха лицата, пребивавали досега на министерския пост през годините на прехода, все не ни позволяват да направим категоричен извод кое е по-целесъобразно: министърът да бъде политик и член на управляващата политическа партия (коалиция) или безпартиен експерт. Едно нещо обаче е неоспоримо: военният министър да бъде уважаван човек, изявена личност с професионален и обществен престиж. Почтеността и отговорността да се нареждат сред безспорните му качества. Бързо да заслужи доверието на подчинените си. Казано кратко, министърът трябва да бъде държавник, способен да осмисли, да очертае и да заложи основите на отбранителната политика в далеч по-широк диапазон, отколкото му позволяват рамките на мандата.

За съжаление, честите министерски рокади и безбройните промени в Закона за отбраната и въоръжените сили докараха военното ведомство до хронично заболяване. А военните министри, които носят най-сериозната отговорност за качеството на административната дейност на военното ведомство, неведнъж рушаха онова, което предшественикът им бе създал. В миналото поне служебният авторитет на министъра на отбраната и на началника на Генералния щаб тежеше. С честите и неориентирани промени бяха създадени предпоставки авторитетът на ръководните фигури и на институциите да отслабне. По цялата верига на военното ведомство се появяват незадоволителни резултати, дисциплината отслабва, изчезва приемствеността, несигурността трайно се настанява сред нагласите и очакванията на военнослужещите.

През годините на прехода разпределението на отговорностите между властите и гражданският контрол оказаха по-скоро забавящо влияние върху развитието на военния професионализъм. Контактите на военните ръководители с парламента ставаха все по-епизодични. Наложен бе опасният стереотип народните представители да се интересуват предимно от бюджетните разходи за армията, отколкото от нейната боеспособност и боеготовност.

От друга страна, военните ръководители, когато (ако) бяха викани да говорят по предложения за промени в закона или във военния бюджет, представяха не свои независими професионални оценки, а с васалско покорство подкрепяха становището на министъра на отбраната.

Като норма за гражданско-военни отношения бе възприета тезата да не се допускат и да не се афишират противоречия между политическото и военното ръководство на МО. Добрите намерения и благият тон също допринесоха за незавидната ситуация. Защо ли? Ами защото несъгласните с политиката на съответния министър и на партията му бързо „преминаваха в по-ниска атестационна група” или се преместваха на „друга отговорна работа”. Най-често в Пенсионни войски.

Висшите военни, принудени да прекроят професионалното си виждане, за да не влязат в конфликт с политическата машина на министъра, рано или късно обявяваха несъгласията си. Подобна драма се разигра около поправките в ЗОВС, с които бяха орязани социални продобивки и бе коригирана възрастта за пенсиониране на кадровите военнослужещи.

Старата пословица, че „Който пълзи, трудно пада“ би трябвало в най-малка степен да важи за военния човек. Нещо повече, мижитурските нагласи, липсата на собствена професионална и гражданска позиция са противопоказни за съвременния командир, за истинския военен лидер, чиято длъжностна характеристика предопределя задължението му да поема отговорности, да взима решения и да ги осъществява в съдбовни мигове или в кризисни ситуации.

През последните години в обществото се налага мнението, че президентът на Републиката е върховен главнокомандващ на Въоръжените сили само за паради и тържествени проверки. Че по въпросите на военното строителство и управлението на армията президентската институция е обвита с блестяща опаковка, но е изпразнена от съдържание, енергия и инициатива. Вярно е, че моралните и историческите отговорности на президента са по-големи от конкретните му финансови и властови ангажименти, но не бива да забравяме, че той олицетворява единството на нацията.

Крайно време е различните власти и политиците да разберат не само какви финансови измерения имат „привилегиите” на офицерите, но и колко и какво дават офицерите на обществото. Време е институциите, партиите и индивидите в тях да разберат, че ако искат военнослужещият да бъде мотивиран и да израства професионално, не бива да посягат срещу човешкото достойнство, срещу самочувствието и самоуважението му.

Твърде опасно е, когато професионалната мотивация на офицерския корпус слезе до критичния минимум, за което свидетелстват стотиците рапорти за предсрочно напускане на армията през миналата година. Нямам конкретни данни за състоянието на бойната и летателната подготовка, но щом професионалната мотивация е на незавидно равнище, те няма как да бъдат по-различни.

Войнският дълг, за който не съществуват пенсия и запас, налага многобройните организации на запасняци и резервисти по-често и по-категорично да издигат глас за процесите в армията. Въпреки различията, да не забравят, че обединяващите ни идеи са далеч повече. Че сме призвани да помагаме на по-младите си колеги с пагони, за да не станат оръжие в ръцете на безскрупулни политици.

Тревогата за незадоволителното състояние на отбраната налага да бъдат взети бързи и ефективни мерки. Не защото предстои война, а защото всичко, пропуснато и занемарено днес, утре ще ни струва далеч повече усилия, ресурси, време.

Напоследък отново се тиражира мнението за пореден Стратегически преглед на отбраната и сигурността. Проява, която заслужава внимание поради провала на предишните „стратегически” прегледи. За да постигне успех, подобен преглед не трябва да се превръща в поредното „Строй се! Преброй се!” във войските и силите на Българската армия. А да включи структурите и да обедини усилията на всички ведомства, които имат отношение към отбраната на страната.

Стратегическият преглед най-сетне би трябвало да даде отговор на главният въпрос: ще можем ли да действаме адекватно при рязка, непредвидена промяна на обстановката? Изявленията, че „ако настъпи такава промяна, в обозримо бъдеще ще имаме време за реакция”, могат да служат само за успокояване на хора със слаби нерви. Но достатъчно красноречиво говорят за непрофесионален и повърхностнен подход.

Още никой не е опровергал прозрението на предците ни, че една войска лесно се разтурва, но за възстановяването й ще бъдат нужни много пари, много усилия и много време.

* Авторът е високопоставен български армейски офицер, началник на Генералния щаб на Българската армия от 2 септември 1994 до 11 юни 1997 г.