Обръщането към "силната ръка" е симптом на криза

Pan.bg 12 фев 2019 | 01:07 views (327) commentaries(0)
img
banker.bg
Доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция "Архиви", пред в. "БАНКЕРЪ"

Елизабет Дафинова


"До голяма степен се оказва, че преходът е в нас самите."

"Тези политици са продукт на нашите условия, те са излезли от средата на българското общество."

"До този момент институциите сякаш много удобно прехвърлят всичко на прокуратурата."



Г-н Груев, денят, в който правим интервюто с вас, е историческа дата - 4 февруари. Как виждате тогавашните събития от дистанцията на времето?

- Двадесет и две години оттогава. За мен 4 февруари 1997-а беше важен вододел - и политически, и в личен житейски план. За обществото беше скъсване с една илюзия, че е възможно социализъм, който съществуваше до 1989-а под някаква форма, макар и модифициран, да продължи да съществува. С краха на тогавашното управление на БСП стана ясно, че това не е възможно. И че дори в тази партия, която електорално се хранеше, пък и продължава да се храни от носталгията на хората, си дадоха сметка, че по този път няма да стигнат далече. В последна сметка те също, макар и под натиск, бяха принудени да прегърнат ценностите на дясната опозиция - за НАТО, за Европейския съюз, за евроинтеграция... Така че, ако трябва да го обобщим по някакъв начин - това беше краят на една илюзия и, разбира се, началото на други нови илюзии.

Мина ли времето за ревизия на прехода, защото според доста анализатори той отдавна бил свършил?

- Ревизия на прехода.. .Да, това е един методологически въпрос, който стои и пред нас, историците - кога свършва преходът? Трудно може да се даде конкретна рецепта. Повечето изследователи приемат, че с влизането на България в Европейския съюз през 2007 г. най-общо преходът е приключил. Но вие знаете много добре, че това е по-скоро проформа, защото до голяма степен се оказва, че преходът е в нас самите. И усещането за тази нестабилност, за тази променливост и преходност на нещата някак си води до наслагването на общественото усещане, че преходът сякаш не е приключил.

Политиците ли са виновни за неблагополучията през този период?

- Естествено, те носят вина, но не може всичко да бъде прехвърлено на политиците или на фактори извън




нас. Това много лесно ни освобождава като граждани от отговорност и препраща някак си вината за всичко случило се върху анонимни фактори и обстоятелства, които стоят сякаш извън нас. В крайна сметка тези политици са продукт на нашите условия, те са излезли от средата на българското общество. Ето защо вината е колкото тяхна, толкова и на обществото. В този смисъл трябва да кажем, че самата обществена среда на прехода култивира не само политици, но култивира и едно мислене, което направи възможно случването на толкова много безобразия в годините.

А може ли да бъде разрушен този олигархичен модел, който управлява България, или вече е твърде късно?

- Ами... труден въпрос. Аз все пак се надявам, че може да се случи. Но пак казвам - то зависи от състоянието на обществото, което, за съжаление, е доста аморфно и доста, как да кажа, търпимо към всичко това. Така че не мога да дам категоричен отговор, но във всеки случай си заслужава да се опита.

Как да се опита?

- Аз мисля, че трябва да има насрещно действащи фактори. Тоест да има воля отгоре и да има натиск отдолу. До този момент институциите сякаш много удобно прехвърлят всичко на прокуратурата, но тя се превръща в нещо като кошче за обществен отпадък, който обществото не е в състояние да преработи. Най-лесното е да изпратиш сигнал до прокуратурата. Но ако всеки изпрати сигнал до нея, обикновено там приключва всичко. Не защото тя не желае да си свърши работата, а защото няма капацитета, няма физическата възможност, така да се каже, да реши всички проблеми на обществото. В смисъл - тази институция не е панацея. Необходимо е и отдолу, всеки в своята си област, да свърши каквото е потребно. Ето, аз бих могъл да говоря в сферата на архивите. Тук също има неща, които би трябвало да се свършат, за да може онова, което ти не си в състояние да направиш, не е по силите и възможностите ти, да прехвърлиш по-нагоре. И понеже говорим за модела на управление, става дума за добросъвестност преди всичко - наличието на достатъчно добросъвестен управленски елит, който да не решава световните въпроси, а да реши тези, които са в неговата сфера и компетентност. Мисля, че по този начин трябва да опитаме да решаваме проблемите, а не просто да вдигаме рамене и да твърдим, че изход няма, че всичко е обречено. Това е най-лесното, но то не води обществото на никъде.

В контекста на казаното как ще коментирате скандала около министър Боил Банов и реакциите на управляващите?

- Не знам, за мен е нелепо това - имам предвид целия начин на поднасяне на тази информация. Казвам го и с някакво съчувствие към Банов, защото съм съвсем наясно, че има толкова много нормативни изисквания, особено в сферата на строителството. Има толкова много други странични фактори, че ако ти се опиташ да спазиш всички тях, в последна сметка може нищо да не построиш. Или от една такава идея, или проект, да не произлезе нищо. Без да претендирам, че познавам спецификата на работа, но все пак ние също сме културна институция - разбирам, че той се е опитал, така да се каже, обектът да бъде завършен, заобикаляйки тези формално действащи правила. Което само по себе си действително е административно нарушение. Но то може да бъде разглеждано като административно нарушение, а не като престъпление или като презумпция за корупция. От тази гледна точка ми се струва смешно това обвинение. И само човек, който не се е занимавал с администрация, може да твърди нещо подобно. Ако разсъждаваме по този начин, това би блокирало абсолютно дейността на администрацията, защото всеки служител, включително и на моето ниво, ще рече, че е най-лесно нищо да не върши или поне да се опре на формалните пречки и да се блокира дейността на цялата институция.

Но не прекали ли и другата страна - управляващите, които, чрез прокуратурата, атакуваха Елена Йончева, едно от остриетата на опозицията?

- Когато човек се превръща в острие на опозицията, трябва да бъде достатъчно сигурен в себе си и да е достатъчно чист. Когато по някакъв начин не ти е чист косъмът, тогава просто седиш на втори план. И пак е възможно да поддържаш някакви идеи, но тогава опозицията си намира друго острие. Защото не може да претендираш, че си морален стожер и същевременно в твоята сметка да са се изсипвали немалко пари, за които е ясно, че не всички те са чисти.

Разкаля ли се вече политическият терен, въпреки че официалната предизборна кампания за евроизборите още не е започнала?

- Да, за съжаление, теренът е доста разкалян. И това, което се произвежда като краен резултат, е едно общо отвращение на хората от политическата система, от политическата класа. Това в последна сметка води до тази ерозия на институциите, която се опитах да маркирам.

На кой друг период от българската история можем да оприличим сегашната политическа ситуация у нас?

- Доста труден въпрос. Може би след втората национална катастрофа или, иначе казано, след края на Първата световна война, когато не само националните идеали, но всичко, върху което е стъпила до този момент българската държавност, изглежда прекършено. И когато българите губят посока, губят вяра не само в бъдещето, но губят вяра в институциите до пълно атомизиране на обществото. По отношение на психологическия микроклимат в българското общество може би това е паралелът, който поне на мен ми идва в съзнанието.

Какво ни е помогнало тогава да излезем от тази криза?

- Нищо не ни е помогнало. Е, може би донякъде икономическата стабилизация, която настъпва през 30-те години. Тя променя картината. Така че и сега едно икономическо оживление би могло да помогне, но само донякъде. Необходим е и един по-сериозен морален и психологически катарзис на българското общество.

Защо българите харесват "силната ръка" и ценностите на демокрацията някак си не са им най-големият приоритет?

- По-скоро това е кризисен рефлекс. Когато ти не си в състояние да решиш собствените си проблеми, започваш да се уповаваш на някой отгоре, който някак с магическа пръчка може да ги реши. Но това по същество е бягство от отговорност на индивида и на всеки сегмент от обществото, препращайки към някаква по-висока инстанция. И в този смисъл обръщането към "силната ръка" за мен е симптом на криза. То се проявява, ако щете, и през 30-те години с авторитарния режим. Разбира се, това не е само български, то е и европейски феномен. След това при комунизма пак виждаме това търсене в лицето на Тодор Живков на такъв бащица, всесилен човек, който да реши проблемите.

Нашите премиери се ласкаят, когато ги сравняват със Стефан Стамболов, но никой не се сеща за такива държавници като Андрей Ляпчев, като Александър Малинов.

- За съжаление. Защото те са по-градивните примери в българската история. Но действително това фокусиране в силния човек някак си е част и от националния характер. То обаче е и вторично, произведено и от образователната система, която също така акцентира върху революционерите, върху диктаторите, докато онези хора на тихия градеж, на разумния избор, на съзиданието остават в сянка. Да, ние, историците, знаем, че те са не по-малко важни, но в обществото не получават признание.





Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършва специалност "История" в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор по история с дисертация на тема "Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)". Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в същия университет. Доцент, ръководител на катедра по история на България в историческия факултет. Гост-преподавател и в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. От 27 февруари 2015-а е председател на Държавна агенция "Архиви".
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker