Промяната трябва да е първо в съзнанието на хората

Pan.bg 13 ное 2019 | 15:45 views (231) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор БА; Росица Цонева

image

– Проф. Илчев, Вашата книга осветява човешкия фактор в историята. Погледнат от този ъгъл, какъв е преходът след 1989 г.?
– Всъщност в книгата и дума не става за периода след 1989 г. Що се отнася до човешкия фактор, когато бях студент, ни учеха, че в историята значение имат само народните маси. Но когато започнах по-сериозно да се занимавам с история, видях че много зависи от личноста: Чърчил, Васил Радославов, братята Бъкстон. А личността не е само вкаменена в историята, а има много по-прости човешки интереси. Преди години японският българист проф. Кенджи Тераджима намери в Бяла Черква, Търновско, дневник на български селянин, воден от 1 януари до 31 декември 1900 г. Като го видях, си помислих: Защо да не напиша една история на България през очите на един обикновен човек… Не политик, актьор или художник, а земеделец. Защото 1900-та е бурна година – селски вълнения в Североизточна България, конфликт между София и Букурещ, англо-бурска война, чети в Македония. В дневника няма и дума за това. Има за това, какво е времето, какъв е бил пазарът в Павликени, колко струва да се купи дадена стока, какво са учили децата в училище. И си дадох сметка, че това, което мислим, че занимава хората, ги занимава за кратко и във върхови моменти.

– Върхови в какъв смисъл?
– Когато има много сериозна криза. Та когато писах историята на България, амбицията ми беше да погледна към по-обикновените хора, да дам представа как са живели, какво са искали, какви са били мечтите им, как им влияе държавата. И когато говоря за обикновени хора, имам предвид, че това не е история на българския народ, това е история на България. В нея има много материал и за историята на българските турци, цигани, евреи, арменци, за каракачаните. Хвалим се как сме възприели взаимоучителната метода, вярно е, но я има и в турските училища. И освен това: историците у нас се интересуват от това, какво е ставало в София, но не по-малко интересно е какво е ставало в Неделино, на границата с Турция. Така че съм говорил и какво става в с. Щръклево, където 20 г. се издава литературен вестник. Използвах рекламите, които създават въображаемия




образ на живота. А те не минават за сериозен извор. Аз пък от доста години престанах да вярвам много на документа, което е светая светих на историка. Защото документът е писан при определени условия, изпълнявал е определени задачи, от хора с определени политически цели, подчинени на други хора, и т.н. Така че той е до голяма степен конюнктура. Докато произведенията на писатели, музиканти, художници са художествено обобщение на епохата. И започнах да посягам към техните размисли. Когато говорим за култура, говорим за Вазов, Йовков, Багряна, Майстора, Панчо Владигеров. А т.нар. „ниска култура“ е много по-влиятелна. В началото на 40-те излиза в трето издание великолепната стихосбирка „Вечната и святата” на Багряна – общо в 3000 тираж. А пред минералната баня в София пееше един певец, Парушев, с велосипед с приспособен чадър, и пееше свои песни със сърцераздирателни сюжети, които издава в 70-хиляден тираж. Иван Вазов, който има великолепни пътеписи, които децата не познават, за съжаление, в „Недрата на Родопите” споменава как на пограничен пост на границата с Турция видял една опърпана песнопойка, която войникът чете. А в нея – само патриотични песни – народни за Крали Марко, за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, стихотворения на Ботев и Стамболов и които всъщност оформят масовото съзнание. А ние пренебрегваме такива въздействия. Затова не знам колко от българите, които четат нашата история, ще се познаят в нея.

- Все пак, с какви думи ще определите прехода, в който може би прекалено се фиксираме?
– Не знам дали хората се замислят, че Голямата депресия, голямата световна икономическа криза през 30-те години на ХХ в., която удря почти целия свят, в България не оставя почти никакви следи. И относно прехода и това как българинът се отнася към него, има една много хубава карикатура на Чудомир от тези години: двама опърпани нашенци, опрени на гегите, си говорят: Абе, байно, кога ще свърши най-накрая тази проклета криза, че да заживеем в обичайната си сиромашия… Май с това отговарям.

– А не е ли разказът за прехода повече икономически?
– Писателят Иля Еренбург казва, че едно правителство може да се свали за 2 часа, една икономика може да се промени за 20 години, един манталитет се променя за 200 години… Според мен преходът трябва да е първо в съзнанието на хората. А за съжаление, те не могат да го възприемат. В България така се случи, че за 110 години от Освобождението до 1989-а четири пъти се сменя управленческият елит – три пъти насилствено. Това е катастрофа за генетичния фонд на един народ от 6–7 млн.

– Прекалено ли се фокусирахме върху историята чрез заседанията на съвместната Българско-македонска комисия?
– Зависи кой какво е очаквал, аз не съм имал никога светли очаквания. Съвсем съзнателно се фокусира вниманието върху работата на Комисията по няколко прости причини. Първата е, че всеки българин смята, че разбира от история и има мнение по нея. Сократ казва, че когато му се скъса обувката, тича към обущар да му я закърпи, защото не може да си я закърпи сам. Но когато стане въпрос за политика и за история, всеки е наясно. И второ, политиците съвсем съзнателно прехвърлят също тежестта върху Комисията, защото, подчертавам го, те не са направили абсолютно нищо, за да се изпълни някой от 13-те останали членове на Договора и 15-те му подточки. В него е предвидено сътрудничество между медиите. А нито в Скопие има кореспондент на БНР и на БНТ, нито в София има македонски кореспонденти. В Северна Македония не се хващат каналите на българските телевизии, у нас не се хващат македонските. Къде в Скопие може да се купи български вестник и обратно? Пътят от Крива паланка до границата е като междуселски, не че нашият от Кюстендил до границата е толкова добър, но все пак е в пъти по-добър от техния. Железопътната линия, за която толкова много се говори, е спряла при Гюешево и македонците от 5 години обясняват как – аха! и ще започнат да я строят, а там са 30–40 км… И нищо не е направено. Търговията върви надолу! През последната година има спад на икономическите отношения, има спад и в туристите и от двете страни.

– А Вие как оценявате постигнатото досега в Комисията?
– В работата ни бяха постигнати някои неща, които у нас не си дават сметка колко са важни. Например, това че тя изготви общ текст, в който се казва, че Самуил е цар на България. Това беше опасно да се казва в Македония. Прието беше и това, че Климент Охридски и Наум Охридски са били изпратени от българския владетел в западния край на България, за да разпространяват новия тип култура. Ние това го направихме, подписахме се: Е, и? Влязло ли е в съзнанието на северномакедонците? Абсолютно не е влязло, нито в медиите, нито в учебниците.

– Ще се разберем ли докога е общата ни история?
– Неслучайно не е фиксиран този период, защото и сред нашите историци няма единно мнение по въпроса. Повечето историци твърдят, че общата ни история е до края на Втората световна война. Според мен, не е така. Ако говорим за край на Възраждането като общ полет на българите, като общи стремежи, като общо икономическо развитие, то край на този период слага не Освобождението, както пише в учебниците, а 1918 г. – краят на Първата световна война. След Освобождението границите остават пропускливи – без проблеми се минава през българо-турската, българо-сръбската граница; минават книгите, вестниците, български учители преподават в Източна Тракия и Македония, основават училища. И това свършва през 1918 г., свършва с телени мрежи по границите. Прекъсва се общото развитие на българите. Отвъд е забранено да се казва, че си българин, което до 1918 г. не е било.

– Загубили ли сме историческа и политическа енергия и време с това, че сме мечтали за автономия на Македония и едно ново Съединение?
– Веднъж казах на един политик, че не историците, а политиците загубиха Македония. В началото на 90-те години на 19 век в българското общество на преден план излиза автономията на Македония. За нея се говори, макар и неясно в решенията, взети в Берлин. Но успехът от Съединението в Пловдив от 1885-а заслепява политиците ни. Те решават, че можем да го повторим в Македония и при благоприятна ситуация да я присъединим към България. Само че нито за секунда нито една велика сила не се полъга по тази идея и нито за секунда нито един съсед на България не я приема. А от друга страна, идеята за автономия раздира българското общество. То е единственото, в което има различни варианти за бъдещето на областта. Сръбското е единно, гръцкото, турското и румънското – също. Букурещ знае как да използва власите в Македония, за да изнудва за отстъпки. У нас – от една страна социалистите искат Балканска федеративна република, други искат да присъединят цяла Македония, трети настояват за автономия, но не казват каква. При това идеята за автономия е насочена към географската област Македония, която е много по-широка от земите, населени с българи в нея. Западната й част е населена с албанци, а южната – с гърци. Едно е Източна Румелия със 70% българско население, друго – Македония, където според най-благоприятните оценки, правени обаче от българи, българите са 53–54% от населението. Като за българи се броят тези, които говорят български език. Но сред тях има патриаршисти, които се сражават в редовете на гръцките андарти за Патриаршията, има български мюсюлмани, които се преселват по-късно, но не в България, а в Турция, защото религията е определяща при тях. Така че ситуацията не е никак проста.

– Може ли Вашата нова историческа книга „Балканска роза” да се приеме като своего рода исторически роман?
– Бих искал да се чете като роман.

– А как се случи българският преход след 1989-а? Каква е истината, кои са митовете за това време?
– В какъвто искате жанр го представете: криминален, хумористичен, трагедия. Ние се отнасяме много сериозно към историята си. Прекалено сериозно според мен. Защо нямаме хумористична версия на историята ни, каквато имат французите, които могат да говорят с пиетет за Жана Д`Арк и в същото време да се подиграват с обръгналата й девственост. Защо нямаме хумористичен роман например за нашите национал-революционери преди Освобождението? Единственото, което се доближава, са „Чичовци” на Вазов. Англичаните имат такива романи, немците, чехите. А митовете и легендите във всяка държава са неразделна част от преподаването на историята. Те възвеличават даден народ или държава. Помня професор Николай Генчев как вдъхновено ни говореше, че алафрангата в пловдивските и копривщенските къщи било типично явление за българския дух. А се оказва, че по същото време същото явление го има в Латинска Америка. Читалището също не е типично българско дело. Измислено е в Чехия и във Войводина, и двете са провинции, в които местното славянско население иска да се развива културно, когато живее под чужда власт. И нашите вземат модела оттам. Не е случайно, че първите читалища са в крайдунавските градове, които имат отколешни връзки с тези земи. Толкова за митовете и легендите. Всеки народ ги има. Но винаги ме е дразнила тенденцията да се отнасяме към историята като към картофите: всичко най-ценно за един народ да е под земята. А ценното е времето, в което живеем, и онова, което подготвяме за децата си и за внуците. Разбира се, историята е и това, за което пише Кавафис – да се върнеш в своята Итака. Всеки народ трябва да има своята Итака.

– А кои са главните герои на прехода?
– Не ми се иска да говоря за това, първо, защото никога не съм искал да участвам пряко в политиката. Освен това, защото в прехода имаше много сбъркани неща. Винаги, заради характера си, съм се противопоставял на подчинението. Както се подчинявахме на руснаците преди Десети ноември и приемахме идеите им, така след него направихме кръгом и в началото започнахме да приемаме предимно американските идеи за развитие, без да видим какво от тях ни приляга и какво не.

– Като стъпите на опита си на историк и на професионалния си инстинкт, ще кажете ли какво е бъдещето на региона?
– Това, което е важно за мен, е, че Европа трява да остане обединена. Това е пътят, иначе нямаме шанс, даже срещу Русия, която с удоволствие би разделила Европа. Сега безусловно подкрепя Сърбия. И винаги я е подкрепяла. Санстефанският мирен договор е една гримаса на руската външна политика, каквато никога преди това не е имало и никога след това не се повтаря. Санстефанска България е легенда и тя не съществува нито за секунда. Това, което имаме, е Берлинска България. Неслучайно и президентът Тръмп с такова удоволствие подкрепя Брекзит, защото това отслабва конкуренцията на ЕС. Коя европейска държава само може да се сравни с Китай или Русия, или САЩ? Малцина си дават сметка, че през последните 3000 години, ако изключим периода от средата на 19 в. до средата на 20 в., единствената велика сила, която винаги е била велика, е Китай. Други са се появявали и изчезвали. И днес Китай бавно и постепенно провежда политика на икономическо и културно подчинение.

– Какъв национален идеал трябва да помечтае България днес?
– Това пак е романтично пренасяне на идеи отпреди сто години. Дайте да си гледаме работата и да се развиваме там, където сме силни. Както и да финансираме качеството на образованието. Само културата и образованието могат да тласнат човечеството напред. Казвали са го други, не аз, преди векове.

– Какво очаквате да научи читателят от Вашата книга?
– Надявам се, че съм казал неща, които обикновено не се казват в такива книги. И не защото са били забранени, а защото нагласата на много наши историци е, че те нямат значение. Имат значение. И се надявам читателят й да прояви и допълнителен интерес към историята.

– Как се възпитава в патриотизъм?
– Не и с митове и легенди. Мечтая за патриотизъм, в който си задаваме въпроси, търсим отговори, но много от въпросите ни ще останат без отговори.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker