Бриг.ген. Марин Начев: Узунджово си остана в сърцето ми

Pan.bg 18 яну 2012 | 14:03 views (9208) commentaries(1)
img Снимки - сайт на ВВС

Бр. генерал Марин Начев, командир на авиобазата от 1992 до 1997 г.

Разговорът проведе Димитър СТАВРЕВ, материалът е публикуван в брой 12 2011 г. на списание "КЛУБ КРИЛЕ"

Роден на 1 декември 1958 г. в гр. Стара Загора. През 1977 завършва техникум „Г. Раковски” в града и е приет във ВНВВУ „Г. Бенковски” Долна Митрополия. Завършва го през 1982 г. по специалност „летец-пилот”. През 1991 г. завършва ВА „Г. Раковски”, а през 2000 г. Националния военен университет във Вашингтон. Службата си започва в 21-ви ИБАП на летище Узунджово през 1982 г. През 1992 г. става командир на летище Узунджово. От 2000 г. е зам.-началник на отдел "Бойна подготовка" към ГЩ на ВВС. От 2006 г. е помощник началник на ЩВВС по подготовката. От май 2010 г. е директор на Дирекция „Подготовка и използване на войските и силите" в Щаба на отбраната. Летец пилот втори клас от есента на 1985 г., първи клас от февруари 1987 г.

Двата випуска преди мене – 1980 и 1981 г. още на мандатните комисии повечето курсанти бяха разпределени в двата вертолетни авиополка – транспортия в Пловдив и бойния в Стара загора. През 1982 г. по време на мандатната комисия в Каменец повечето ми съвипускници искаха да отидат в полка бойни вертолети в Стара Загора. Както знаете аз съм си заралия и също исках да започна службата си там. Мандатната комисия започна да пита и всеки втори казваше «Стара Загора или Крумово» и когато дойде моя ред ме попитаха дали искам да отида в Узунджово или Безмер. Стана ми ясно, че няма да се осъществят нашите планове и затова попитах полковниците, дали все пак някой ще бъде разпределен във вертолетната авиация. Отговорът бе «Да, 3 души ще попълнят вертолетната ескадрила на ВМС в «Чайка»». Останалите алтернативи бяха Узунджово и Безмер и понеже от Стара Загора до Узунджово пътят бе по-прав избрах това летище. Тогава разсъждавах така, колкото и да изглежда сега наивно. Така и стана – 3 души отидоха в «Чайка», останалите се разделихме на 2 – 13 в Узунджово и 16 в Безмер. Вече не помня всички които отидохме в южното летище, но помня Николай Дунев (бог да го прости), Куртев, Даньо Тенчев, и той си отиде, Бояджиев, Чалъков, Стойчо Кръстев, Грапльов. И така на 4 октомври отидохме първо в 10-ти САК в Пловдив да ни потвърдят заповедите. Дадоха ни по 1 предписание и ни казаха, че до 2 часа трябва да се явим в гарнизона. От Пловдив в колона с колите, кой с жена, кой без жена в Узунджово. Командирът на полка полк. Киселков, и той почина тези дни, лека му пръст, посрещна ни, зарадва ни се. Събраха ни в кабинета на втора ескадрила и ни казаха, че за нас ще бъде организиран курс за приучване, доколкото ние идвахме от Каменац на МиГ-17, а в полка имаше на въоръжение МиГ-17Ф/ПФ, които бяха малко по-различни, а ПФ и с доста по различна кабина. Началник на курса бе Полянков, заместник – Чорбаджийски, и двамата бяха майори тогава. Курсът бе с 4 инструктора с по 3 обучаеми. Започнахме интензивно летене, по 1 опознавателен полет, сред това според нивото на всеки по няколко тренировъчни полета, по прибори, по дублиращи прибори и се вляхме в таблицата за полетите на ескадрилите, като ни разделиха между двете. Във втора ескадрила останахме аз и Грабльов, 4 в първа ескадрила, а 7 души заминаха за Балчик, Равнец и Добрич, включително и колегата Димитър Недялков. Почти веднага, през декември 1982 г. обявиха, че първа ескадрила ще се превъоръжава с МиГ-21 и заминаха за Долна Митрополия за теоретичния курс. Ние останахме двамата с Грапи във втора ескадрила и давахме основно дежурство приемане и спускане на самолета, т.нар. СКП в продължение на 2 месеца, другите даваха бойно дежурство. Не беше лесно. Но пък се летеше много, района беше нов, интересен. Задачите които ни даваха бяха изненадващо различни за нас. Например още в края на ноември при даване на цел ми беше възложено на Ихтиман, над Ломски форт, над Разлог да прелитам на истинска височина 300 m в прости метеорологични условия. За мен това бе изненада, защото идвайки от училището не бях летял по-ниско от 500 m. При това онова бе с L-29, а тук става въпрос с МиГ-17, при това самостоятелно. С това искам да кажа, че ни се гласуваше доверие и започнахме да си казваме „Ние вярно вече не сме в училището а сме бойни пилоти”. В училището ни възприемаха в последната година като пилот, който е обучен на някои неща, тук в полка вече ни провеждаха бойна подготовка. През пролетта на 1983 г. продължихме на МиГ-17, а колегите от първа ескадрила се върнаха и започнаха практическото обучение на МиГ-21. През 1984 г. и ние започнахме курса за МиГ-21, но го проведохме в полка в Узунджово. Започнахме февруари-март, към май вече бяхме готови и започнахме практическия курс.
image
Много набързо разказвам нещата, но всичко това е свързано с толкова много истории, с много човешки отношения и спомени. Толкова много истини научихме ей така между другите неща, само от общуването с по-възрастните колеги. В училището или в живота чуваш някоя история и я приемаш или не, но никога не можеш да провериш на практика дали е така. А при нас бе друго – колегите първо ни говориха, след това ни превозиха и показаха. Стремежът бе всеки един млад летец да е подготвен за това което му предстои, за ситуации в които може да изпадне, да е запознат и да не може да бъде изненадан. Разбира се първоначално с опитен инструктор.
По това време в Узунджово имаше МиГ-21М и МФ и преминахме на тези модификации. След това, до 1989 г. когато заминах за академията, събрахме почти всички модификации на този самолет Ф-13, ПФ, М, МФ, без ПФМ които бяха в Равнец и Балчик. Имахме дори няколко от ранните МиГ-21Р с разузнавателни контейнери. И съм летял на всички тези модификации. Колко самолета сме имали? Да ти кажа честно по онова време дори не съм се замислял за това. Бяхме 2 ескадрили, мисля че бяха 36 бойни самолета и 4 спарки. Много дежурства се даваха. Тогава така бяха поставени нещата в авиацията, че ако един полк или ескадрила бъдат свалени от дежурство по някаква причина - приучване, стрелби в Астрахан, то мястото им се заемаше от останалите поделения. По това време в ПВО и ВВС по план 7 ескадрили даваха бойно дежурство, това което днес наричаме „ер полисинг”. И ако някоя от тях бъдеше свалена, друга заемаше мястото й. А и нормативите бяха други. Какво да кажем за нальота - дори на МиГ-21, с изключение на годината в която се приучвахме, не съм падал под 90 часа и на боен и на учебен, но тогава всички часове бяха за нас, защото станахме по-късно инструктори. От 1984 г. до 1986 г. есента почти цялата ескадрилата беше подготвена по пълния обем на „Курс бойна подготовка”. Например когато през 1988 г. в Равнец тръгнаха да преминават на МиГ-29, а при нас тъкмо бяхме нагласили дежурството за празниците и хоп, трябваше да поемем и тяхното. И в резултат и на Коледа и на Нова година имахме пълно каре летци на дежурни машини, тъкмо за карти. Дежурни №1 и №2 за нашия полк и №1 и №2 за равнешкия. Но ние си се славехме с такива неща: „Кой накажат най-сурово го изпращат в Узунджово” се казваше в популярна тогава поговорка. Условията бяха доста тежки, сградният фонд и в гарадока и в поделението бе доста овехтял. Почти нищо ново не се направи. Дори когато аз станах командир пак успявахме да закърпим само покривите, знаете че това вече бяха кризисни години.
image
Полкът бе в състава на 10-ти САК и се водеше 21-ви изтребително-бомбардировъчен авиационен полк. Задачите ни бяха както прехват на въздушни цели на средни и големи височини и в стратосферата, така и атаки по земни цели. Най-редовно бяхме по полигоните. Особено когато командир ни беше подполк. Киряков. Първо на полигона - бомби, НУРС, стрелба с оръдието, оттам в зоната - пилотаж или въздушен бой един на един и кацане на летището. И всичко това в рамките на 40-45 минути. Доста червени лампи за аварийни остатъци светеха по онова време, но на това не се обръщаше много внимание. Разбира се всичко бе в рамките на разумното. Друга характерна задача бе маршрут, даване на цел или прехват, на връщане стрелба с НУРС Ако е даване на цел на връщане може да има бомби и НУРС или бомби и стрелба с оръдието, ако е прехват обикновено на връщане се стреляше с оръдието или с балки (бел. ред. снаряди с инертна бойна част) от НУРС блоковете. Много често си летяхме подкачени с пълната гама оръжия.
image
За времето което бях в Узунджово полкът 2 пъти ходи на стрелби в Астрахан, но аз не успях и двата пъти да отида. Първият път ми беше още рано, 1985 г. в ранна пролет, бяхме се нагласили да ходим, сдадохме зачотните стрелби на Балчик. Тогава го правихме още с пребазиране там, целия полк. Тогава лейт. Чалъков, моя съвипускник се катапултира и се взе решение да участват в Астрахан само второкласните пилоти. И моя випуск и още няколко летци останахме. Така колегите заминаха, а ние давахме дежурства в Узунджово. Вторият път бе през 1989 г., аз бях много мераклия за Астрахан, един от първите направих зачотните прехвати. По това време се правеха в стратосферата, няма да ти казвам какво беше. Но после изведнъж ни изпратиха 16 випускници от училището, випуск 1989 г. и 4-ма инструктори ни оставиха да проведем курс за приучване. Началник на курс беше пак подполк. Полянков, аз, Явор Димитров, Симо Йовчев, бог да го прости, и Любо Пулев бяхме инструктори. Дадоха ни по 4 лейтенанти. Толкова летене колкото това лято не сам правил, само с лейтенантите. От време на врем правехме по някой нощен полет да поддържаме подготовката. В началото докато ги избутаме да тръгнат да летят самостоятелно всеки божи ден 6 полета, 8 кацания, 6 полета, 8 кацания, няма спиране. Изкарахме курса, приучихме ги и есента на 1989 г. влязох във Военна академия. В това време полка стана ескадрила, през 2001 г. се върнах в Узунджово. Възстанових денем прости и сложни условия, тъкмо щях да възстановявам нощем прости условия и стана катастрофата с Бояджиев и Емил Тодоров. Тогава ме назначиха за командир. На 8 февруари 1992 г. като поех Узунджово до 1 септември 1997 г., 5 години бях командир. В някои от книгите пише че съм бил 2 години командир на база. Реално тези 5 години съм бил началник на гарнизона. Въпреки че бяхме 3-та ескадрила към Граф Игнатиево, но те са на 150 километра и реално си бяхме отделно поделение. Командването на полка полагаше много усилия за нас, постоянно имаше инспектор, но той се грижеше основно за летателната подготовка. Всичко останало – тилов батальон, свързочен батальон, охранителна рота, гарнизонна служба съвместно с дивизията в Хасково, снабдяване. Тогава нямаше закон за обществените поръчки, нямаше и толкова мощни фирми които да могат да снабдяват едно поделение като мойто, защото имах 200 души войници. В същото време имах и учебен център с още 200 войника. Нали разбираш как се изхранват 400 войника, а имаше и хора в батальоните и ескадрилата. Имах на подчинение 5 стола – летешки, технически, строеви, войнишки и още един войнишки за учебния център. Всичко това иска да яде, трябва да го изкъпеш, да го изпереш, от време на време да го заведеш на кино, защото и те са хора. Беше много трудно, знаеш какви трудно години настанаха тогава. Нямаше такива мощни фирми в Хасково. Например ни трябваше около 15 тона зеле за зимата, няма кой да ти достави, ходихме към Любимец да търсиме. Добре че командването на дивизията в Хасково помагаше, че успявах покрой тях да доставят нещо и за нас. Някак си се беше скъсала цялата връзка в държавата и институциите. Тогава за първи път дойде едно малко жълто книжле, германско, с инструкции за провеждане на търгове за доставки. Аз не мога да намеря една фирма, те ти искат да намериш най-малко три и да провеждаш търг. Викаш бизнесмени, но те си нямат представа за тази инструкция. Те искат да си говорите директно. Но ако говориш с някой друг, първия ти казва „Махни го този, той е несериозен, подбива, ще те излъже с качеството”. От тази гледна точка нещата бяха много трудни. С помощните стопанства успяхме да оживеем тогава 1992-95 г. Имало е случаи да задлъжнявам за месец с 9-10 млн. лв. за фураж към фуражните заводи, но хората знаеха че армията рано или късно ще плати при всички положения и ни влизаха в положението. Помощните стопанства бяха голямо перо в бюджета, но се отплащаха многократно.
Когато се върнах от академията вече се бяха превъоръжили с МиГ-21бис. В ескадрилата имахме 22 самолета, 18 бойни и 4 спарки, после станаха 16 бойни и 6 спарки. В този период непрекъснато от училището идваха лейтенанти за приучване. През цялото време на практика Узунджово, заедно с Безмер, е било второ училище където бившите курсанти и новоизлюпени лейтенанти получаваха първо бойно кръщене, първи полети в бойна част. Много нерви ни костваше това, въпреки че тогава момчетата все още излизаха с много добър нальот от Долна Митрополия, с добри навици, но все пак МиГ-21 е доста по-бърз самолет от L-29 и L-39 и не всички успяваха.
image
Аз и днес продължавам да твърдя с пълна убеденост, че районът който имаше Узунджово е един от най-добрите за обучение и на млади летци и за усъвършенстване на вече утвърдените. Имаше и равнинни зони за пилотаж на малка височина, имаше райони за правене на маршрути на пределно малка височина, планиски район в Родопите. Поречието на Марица е почти на морското ниво. Полигонът «Корен» е на една ръка разстояние. Ако искаш да правиш задачи не губиш никакво време за прелитане. Излиташ, по кръга минута и половина и си на полигона, работиш, цялото време ти отива за маньоври и това което трябва да изпълниш, 1 минута да се върнеш за да се включиш по кръга и да кацнеш. Пресичането на целия район от река Марица дава много характерен ориентир и това дава увереност, че лесно ще се разбереш къде си, все пак реката не мърда, а и е голяма и се вижда отвсякъде. Е имаше си и особености в Узунджово – факта че полосата е в това дере, което на шега наричахме „Долината на глинените гърнета” създаваше местни условия за заливане от мъгла, Димитровград с много заводи често ни заливаше в ранна пролет и късна есен създаваше условия за инверсионен тип мъгла, която се появява много бързо. Вятърът като ни застеле веднъж, по една седмица не можем да намерим пътя от височинния дом до щаба или до втора ескадрила. Но пък колектива беше много сплотен и до край си остана така. Всички винаги са завиждали на Узунджово за колектива. Може би защото бяхме по-настрани от всички. Аз си го обичам Узунджово и ми останало на сърцето. Емблемата на Узунджово е творение на моето семейство тогава, съпругата ми беше в библиотеката когато поставихме задачата да се изработи. Събраха се с летците и общо взето е нейно творение. Много неща ме свързват с това летище, много приятели имам там. Аз и сега когато отида инцидентно в района ми се обаждат момчета които са служили и започват „Г-н генерал, аз бях войник при вас”. Аз обаче не го помня, все пак са минали хиляди, но той продължава „Елате да пием по едно кафе”. Всичко това е много мило, а хората започват да си разправят живота, оженили се, имат деца. Аз него помня, но момчето ти е запомнило с добро и те чувства близък и споделя с теб семейни истории. Често ми разказват спомени и всичко е като на картина, почвам да не гледам часовника и започвам да го разпитвам къде точно е служил, мъча се да си припомня истории и случки. А винаги е имало войнишки истории, калпазански, това ни е създавало токова ядове, а сега си спомняш благодарение на тях кога е станало дадено нещо. Имам много мили спомени от Узунджово, човек не може да разкаже всичко в едно интервю.
Тогава живеехме с чувството че всяко едно дежурство трябва да се даде, не правихме на въпрос ако трябва да заместиш ако някой се разболее или отсъства. По 2-3 веднага изявяваха желание да поемат дежурството. Застъпваш и толкова, не правихме сметка за риска от това да си дежурен. Знаехме, че ще направим прехвата, ще изпълним задачата, не мислехме какво ще стане ако не се получи. Имал съм 2 случая в които съм бил на изпълнителния старт, единия път денем, единия нощем. Бойно дежурство, самолета работи, всичко е готово, а в този момент няма нито едно друго запасно летище в България. Аз трябва да излетя под минимума, да изпълня задачата и да направя толкова опита колкото ми позволи горивото да кацна, ако не – да се катапултирам. И така 2 пъти. За щастие се оказа че проблемът е в транспондера на някакъв самолет, завиваш и се връщаш на дежурна стоянка. Имаше един случай зимата температурата е много под нулата. Към -18 градуса, всичко беше замръзнало. Минава заместник-командира на полка, бай Андон, бог да го прости, и вика „Какво правите”, а ние „Седим на топло, чакаме”. „Няма да действаме, седете тука, всичко е замръзнало” и си замина навътре към поделението, това беше на западния портал. След 40 минути „Дрън” – звънците. Нали нямаше да действаме? Бягаш. Стремиш се като излизаш от укритието горе долу да насочиш самолета, че от леда трудно се завиваше. Да не го засилиш много че трудно спира. Техниците тичат със самолета и държат крилата. Централната ос е изчистена, но има петна от лед до там, а самолета завива като трактор, спирачката на едното на другото колело и може да не можеш да завиеш. А самолета работи целия – двигателя бумка, ракетите въртят, всичко е готово. С помощта на техниците стигаш до осевата линия, гледаш да ти махнат, че всички са се отдалечили и тогава докладваш че си готов. Много емоции. Като командир ходихме вече на стрелби на Шабла, и денем и нощем, отстрелвахме, сбивахме. Там вече не съм летял, бях на командния пункт на Балчик. Знаеш ли, не намирам голяма разлика между това дали ще трепериш горе или долу. Горе трепериш след като стреляш, когато си над морето. Дотогава нямаш време за други мисли, но когато си над морето осъзнаваш къде си, още колко много ти остава, колко си далеч от брега. Имаш един двигател, а колко е студена водата долу. Ей такива мисли ти минават през главата. Въпреки това седиш, вътре е топло, пилотираш, знаеш че се връщаш. В същото време когато си в командния пункт долу се притесняваш че едните избързват, другите закъсняват, осветителната бомба пада, те са още далеч, дали ще стане, ако тръгнат да я гонят надолу дали няма да се гмурнат повече отколкото трябва. Там емоциите са много повече. В командния пункт зависиш от РТВ, пък някога целите изчезват, пада „високото” на станцията, викаш, докато включат друга, минава време. Наблюдаваш само на „Слона”, а там е друга картината. Едно време авиацията се правеше по друг начин.
image
Не знам дали успях да разкажа всичко, нещата са много. Благодарен съм на всичките си командири в Узунджово – като се започне от Киселков, Цоков, Киряков, Полянков. Там се изградих като летец – маневрен въздушен бой, стрелби, полети по звена, по ескадрили, дори сме викали хора от Графа за да се попълни таблицата и да направим задачата. Имаше много весели история. Един такъв случай – отиваме на сбор по безопасност на полетите в Щаба на 10-ти САК в Пловдив, в ДНА-то, целия корпус. Ние с Дойчин Бояджиев, бог да го прости, сме заместник-командири на двете ескадрили по политическата част, тогава в изтребителната авиация ЗКПЧ-то си беше летец и летеше наравно с другите. Води ни ЗКПЧ-то на полка, той си беше щатен работник. Цяла сутрин седим, развиваме теми, слушаме доклади. И вече към 2 часа, след като сме обядвали и още 1 час сме слушали лекции, тогавашния командир на корпуса ген. Щилянов казва така „Преди да закрия сбора по безопасност на корпуса има ли някой да каже нещо?” В този момент се чува „Тъй вярно другарю генерал”. Гледаме Райчо Логинов, командира на Безмер, бог да го прости. Излиза отпред, застава на трибуната и казва: „Другарю генерал разрешете да съм максимално откровен”. „Да Логинов, давай” казва генерал Щилянов. „За каква безопасност говорим бе другарю генерал, а бе узунджовските авиатори се разкарват като разпасани бици из безмерските зони, бе”. И като започна една, не могат да го успокоят. А ние по това време вече правихме маневрени въздушни боеве, там наистина като се засилиш колкото и да е голяма зоната тук си прескочил, там си прескочил, КП-то ти вика, но ти не чуваш, защото си увлечен от двубоя. Добре че ги правихме на голяма височина та нищо не стана. Това е - много спомени и емоции нося от Узунджово.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 1

  1. #1
    Тодор Н.Димитров 19 окт 2013, 12:31
     
    0
     
    0

    Честит празник Марине!(макар и със закъснение).Днес случайно прочетох една статия-интервю,дадено от теб и ми е много драго да те поздравя с празника на бълг. авиация.Бъди здрав и поздрави на всички колеги

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker