Проф. Давид Хаят: “Повече няма да се страхувате от рака”

Pan.bg 19 сеп 2018 | 22:25 views (647) commentaries(0)
img Гласове


Най-известният онколог във Франция, проф. Давид Хаят, е бивш началник на отделението по онкология на болницата “Питие-Салпетриер” в Париж. В книгата си “L'Enquête vérité: Vous n'aurez plus peur du cancer”, която бе издадена във Франция на 19 септември, той хвърля светлина върху злото на века, смятано за непобедимо. 62-годишният лекар анализира причините, които благоприятстват неговото възникване, сред които стресът. Откъс от книгата му публикува “Фигаро”.







Тя се казваше Флоранс. Беше прекрасна, блестяща, с чувство за хумор, включително в най-тежките моменти през седемте години, в които я придружавах в нейната битка. Почина три седмици преди да навърши 29 години. В продължение на седем години държах рака й под контрол, от химиотерапията до ремисията. И после изведнъж той започна да се развива с бясна скорост, да нахлува във всичките й органи, един след друг; той стана систематично резистентен към всички лекарства, към лъчетерапията, към всички терапии, които се опитвах да си представя. За по-малко от три месеца, след като всичко дотогава изглеждаше под контрол, ракът я победи.



Не можех да разбера какво се е случило, за да се промени ситуацията толкова ненадейно. От медицинска гледна точка, тоест в стриктно биологични термини, външно не се бе случило нищо, което да предизвика този брутален и жесток срив на защитата, която с нея бяхме създали, за да държим болестта й на разстояние. Нищо! Привидно. Нищо, освен че четири месеца преди смъртта й съпругът й я беше напуснал. Далеч съм от мисълта да изразявам мнението си за тази раздяла. Не, това, което ме интересува или по-скоро ме засяга тук, е емоционалното въздействие на тези събития върху Флоранс: напускането на мъжа й, което той никога не бе обяснил истински на съпругата си, и чувството, че така губи своята опора, своя компас.



Флоранс се бе изправила пред самотата. Прибавете към това осъзнаване - тя вече беше сама в своята битка -, и удара по честолюбието й; изоставянето беше толкова брутално, че тя беше убедена, че е загубила всякакъв интерес в очите на мъжа си и всякаква стойност. Всичко това, можем да си представим, я бе разтърсило дълбоко, бе я направило по-крехка. Така че, за да се справи с тази огромна емоционална болка, тялото й, така да се каже, бе решило да се самоубие, спирайки да се бори с болестта. С една дума, този неудържим прилив на тъга, отчаянието й, бяха изгасили цялата й светлина, цялото й желание за живот, до такава степен, че тя бе позволила на рака да спечели битката. […]



Решаващото въздействие на стреса



Стресът, ето я думата! Големият злодей на века. Но как е възможно? Как биологично протича неговото въздействие? Терминът “стрес” (stress) идва от старата френска дума estrece, която означава “потискане”, а тя самата произлиза от латинския глагол stringere, който означава “стягам”. Той представлява съвкупността от психическите, емоционални и физически отговори на организма, подложен на принуди или на натиск. Тези отговори винаги зависят от възприятието, което човек има за натиска, който чувства. Днес, след четиридесет години опит, потвърждавам, че съществува връзка между стреса и рака. Това, което можехме да предчувстваме, да предугадим е вече нещо установено. Целият въпрос е да се разбере защо и как стресът служи като спусък! […]



Научният метод, който включва обективното доказване на връзката между причина и следствие, би изисквал да вземем две групи доброволци, да ги качим в самолет, да оборудваме половината от тях с парашут, а другата половина с празна раница… След това да накараме всички тези хора да скочат от самолета! После, за да направим заключения от проучването, остава само да преброим мъртвите, размазани на земята, и да видим дали те са по-малко в групата с парашут, отколкото в групата без парашут! Ето това е научният метод! Друг пример: струва ли ви се възможно да се вземат млади майки и на половината от тях да се отнемат брутално бебетата, за да видим дали в бъдеще ще се регистрират повече ракови заболявания при тези, които са загубили детето си, отколкото при онези, които са продължили да живеят със своите? Този тип демонстрация е, естествено и морално, невъзможно да се извърши. Ясно се вижда, че когато искаме да наблюдаваме връзките между психиката и рака, не можем да се опрем на бъдещи изследвания. Ето защо науката не можа да се произнесе през всичките тези години. Как тогава днес аз мога да поддържам убеждението, извлечено от над четиридесетгодишния ми клиничен опит в онкологията, че тази връзка съществува? Просто защото контактът с хиляди болни, от всякакъв произход, при всякакви условия, лично ми е показал, че тя съществува. […]



Друго финландско проучване през 2003 г. ще продължи да разклаща предразсъдъците и да посочва опасността от стреса: 10 808 жени са били наблюдавани от 1981 г., тоест в продължение на двадесет и две години, като въпросник включва списък с особено стресиращите обстоятелства (развод, раздяла, съпружески траур, загуба на близък човек) в живота им. По време на наблюдението са диагностицирани 180 случая на рак на гърдата. Наличието на поне едно предхождащо болестта състояние на стрес увеличило риска от рак на гърдата с 35 процента. Разводът или раздялата увеличили риска 2,2 пъти - смъртта на съпруг 2 пъти и смъртта на много близък родител с 35 процента. При мъжете влиянието на стреса е също толкова ужасно със своята кохорта от вреди. През 2016 г. британско изследване установи връзката между мъчителната тревога и риска да умрат от рак при повече от 15 хил. англичани на възраст над 40 години. При мъжа тревожността причинява удвояване на смъртността от рак. […]



Също така трябва да призная, че страданието, което изпитвам в даден момент, е всъщност израз на страданието на моите клетки и те ме информират за своята дълбока скръб. Ако способността ми да понасям това страдание, прагът, от който този стрес става твърде тежък, са пряко свързани с гените, получени от родителите ми, идеята, че вече не мога да се справя с него, предпочитайки на клетъчно ниво по-скоро самоубийство, отколкото мисълта, че никога повече няма да съм по-добре, е ясно свързана с начина, по който животът е променил същите тези гени чрез епигенетиката. Аз съм дълбоко убеден, че съществува връзка между клетъчните емоции - и следователно нашите собствени емоции - и рака. Тази връзка се обяснява с клетъчната интелигентност. Така че, ако моите клетки страдат, логично е те да ме накарат да почувствам в себе си, че повече не мога да понасям това страдание. […]



Гениална имунотерапия



[Един от проблемите, с които] ще се сблъска раковата клетка, е да се изплъзне на всички системи, които осигуряват защитата на организма и, на първо място, на имунната система. Въпреки че думата е позната, много от нас не знаят на какво точно съответства. Най-основно, това е система, чиято единствена цел е да защитава индивида от всичко, което му е чуждо, на първо място от всички видове инфекции, които го заплашват. Трябва да знаем, че живеем в постоянно състояние на инфекциозна обсада и имунната ни система е нашият щит!



Например, нашата бактериална флора (прочутата микрофлора) е необходима, за да осигури храносмилането ни, но в същото време е потенциално много опасна. Наистина, ако нашата имунна защита намалее и чревната ни флора внезапно ни атакува отвътре, щетите ще са реални, защото тялото ни включва още повече бактерии, отколкото клетки! Тази защита ни е необходима и срещу всички инфекциозни агенти, които ни заобикалят отвън и които искат единствено да ни заразят, независимо дали по респираторен, кожен или храносмилателен път. Ние оцеляваме пред тази постоянна ужасна заплаха, единствено благодарение на тази система за наблюдение, която е нашата имунна система. На първо място, лимфоцитите, които повечето от нас наричат бели кръвни телца, макар че в действителност лимфоцитите представляват само 30 до 40 % от белите кръвни телца. Според техния тип, тези лимфоцити или могат да атакуват пряко всичко, което не е разпознато като принадлежащо на индивида, или да произведат срещу тези заплахи нещо като ракети със страшна ефективност: антителата.



Тези антитела са протеини, произведени от определени лимфоцити, които се освобождават в кръвта; циркулирайки, те ще търсят и разпознават всичко, което е чуждо на нашето тяло и е способно да ни навреди, за да го разруши. И, това е геният на природата, тези лимфоцити успяват да си спомнят за чуждото тяло, което вече е срещнато или победено, защото са надарени с изумителна памет. Ако същата заплаха се появи за втори път, разпознаването й ще бъде незабавно, а разрушаването й автоматично и още по-бързо и ефективно. В известен смисъл, лимфоцитите се научават да разпознават чужда структура и да я запомнят, което ги прави още по-ефективни в ролята им на защитници при нова среща.



Единственият недостатък на тази лимфоцитна защита е, че лимфоцитът трябва предварително да бъде запознат с тази заплаха. Трябва да го научат да я разпознава като чужда, показвайки му какво я прави различна и защо, нямайки нищо общо с нашето тяло, трябва да бъде унищожена. Донякъде лимфоцитът функционира като куче, което са обучили да открива опасност. Когато тя е идентифицирана, на сцената излизат контрольорите.



Лов на нашественици



Тогава друг тип клетки поемат нещата в свои ръце: макрофагите. Те действат като граничари! Те контролират всички клетки, които срещат, искайки личните им документи, за да проверяват дали принадлежат към същия индивид като тях. Когато срещнатите клетки са способни да кажат паролата, нищо не се случва. Но, ако някой изглежда подозрителен, макрофагът се развилнява! Той хваща чуждия елемент, разкъсва го на парчета и обявява тревога на лимфоцитите! Кара ги да усетят, да почувстват, да видят, да разберат с какво тази структура е чужда на организма, което незабавно задейства лова на нашествениците. Всеки ден стотици сигнали за тревога се активират от чудесната ни имунна система, която ни защитава от всяка заплаха. За нея нещата са съвсем прости и се свеждат, по манихейския маниер на себе си и не-себе си, до близкото и чуждото. Съществува това, което съм аз и което защитавам, и всичко, което не съм аз, което откривам и разрушавам. Така че енергията, изразходвана от тази отбранителна система, е значителна, тъй като тя бди седем дни в седмицата, 24 часа в денонощието за защитата на нашето тяло.



Тогава, на този етап, можем да се запитаме защо една толкова ефективна система, замислена да ни защитава срещу всичко, което ни заплашва, не е в състояние да премахне раковите клетки! Наистина те се изплъзват на контрола с хитрости, които можем да окачествим като клетъчна интелигентност. Всяка програмирана атака е точна, контролирана, подходяща. А отличителна черта на тази ракова клетъчна интелигентност е маскировката. Най-старата описана хитрост е маскировъчен механизъм, който прави така, че макрофагите, и следователно лимфоцитите, са слепи и не могат да идентифицират, разпознават, възприемат, откриват и най-малката ракова молекула. Нашите ракови клетки, например, ще се покрият с лепило по цялата повърхност на обвивката си, вещество, което ще доведе до прилепване около злокачествената клетка на всякакъв вид клетки или останки, които преминават оттам. Донякъде като животно, което се крие, покривайки се с мъртви листа, клони, камъчета... Раковите клетки прибягват най-често до тази маскировка, за да циркулират в кръвоносните съдове, така че да напуснат първоначалния тумор и да започнат да образуват метастаза. Това съдово пътуване е дълго и опасно, защото те във всеки миг могат да се окажат лице в лице с клетка от имунната система, която не спира да прави наблюдателни обиколки.



Тази маскировка е само една от десетките хитрости, които раковата клетка е развила с течение на времето, за да се подслони и да приложи своя план за нападение. Но, колкото и да са успешни като маскировка, клетките понякога са разпознавани и атакувани. Както винаги в природата, най-слабите са елиминирани. Това е естественият подбор. Най-крехките ракови клетки ще бъдат засечени и елиминирани и този начин на действие обяснява отчасти защо, в течение на еволюцията си, ракът става все по-опасен и все по-интелигентен: единствено най-злокачествените клетки оцеляват. В крайна сметка, те ще бъдат единствените, които се възпроизвеждат и пораждат потомство, което е с всяко поколение все по-ефективно.



Серийният убиец



Дълго време, и все още допреди пет-шест години, не се разбираше защо всички тези макрофаги и лимфоцити не успяват да елиминират нашия сериен убиец. На микроскопа, при наблюдението на тумор, се виждаха добре стотици макрофаги и бели кръвни частици около раковите клетки, но, странно, тези клетки от нашата имунна система изглеждаха заспали, неспособни да контраатакуват. След това един ден се разбра защо!



Колкото и невероятно да изглежда това, когато раковите клетки разберат, че са открити и атакувани, те отделят около себе си вещество, способно да приспи белите кръвни телца, нещо като мощно приспивателно, което причинява бездействието на всички лимфоцити. Това приспивателно, наречено PDL1, е доста изумително, защото приспива само клетките, които имат на повърхността си специфичен рецептор, наречен PD1. Така, когато PDL1 се свърже с нейния специфичен рецептор, PD1, клетката веднага заспива.



Ето това е най-необичайното в тази история! Сякаш раковите клетки знаят, че лимфоцитите, които се приближават, за да ги убият, притежават този рецептор и следователно са чувствителни към приспивателния ефект, който PDL1 ще предизвика! Между другото, след откриването на това явление, съвсем отскоро се разработва нов начин на борба срещу рака: имунотерапията. Тя се състои в предписването на болните на противоотрови на това приспивателно (анти-PDL1 или анти-PD1), които обездвижват раковите клетки, поради което те не могат да приспят белите кръвни телца.



L'Enquête vérité, du Pr David Khayat, Albin Michel, 224 p.



Превод от френски Галя Дачкова
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker