70 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯ МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ - СОЛУНСКИЯТ АТЕНТАТОР, ВОЙВОДАТА НА ТРАКИЯ И БЪЛГАРСКАТА МАКЕДОНИЯ!

Pan.bg 26 мар 2017 | 04:21 views (6979) commentaries(0)
img МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ - АНАРХИСТЪТ, ПОСВЕТИЛ ЖИВОТА СИ НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА НА МАКЕДОНСКИТЕ И ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ
На 18 март се навършиха 70 години от смъртта му през 1947 г.

Едва ли човек, докоснал се на младини до огромния роман на Виктор Фалк „Мъртвите сибирски полета”, до „Записките на революционера” на Пьотр Кропоткин или до романите на Сергей Степняк-Кравчински и Иван Тургенев, ще забрави през целия си живот романтиката в борбата на руските анархисти. Руските и френските анархисти бяха учителите и на българските анархисти. Гоце Делчев ще настоява пред приятелите и съратниците си Симеон Радев и Михаил Герджиков по време на следването им в Женева да изпратят за ВМОРО руска и френска анархистка литература (брошури от Бакунин и Кропоткин, от Жан Граф, от Емил Анри, от Елизе Рекльо и т.н.). Но можем ли да говорим само със суперлативи за българските анархисти, и то като знаем, че те за знаме имат великия Христо Ботев? На този и на редица свързани с него въпроси може да се отговори само като се познава запазената документация и книги, които все още стоят непобутнати в българските архиви и библиотеки.


Въпреки огромното количество анархистка литература, публикувана в България, все още е непроучен въпросът за участието на българските анархисти в революционните борби в Македония и Одринско. Вече имаме отпечатани книгите на Пьотр Кропоткин, Михаил Бакунин, голяма част от книгите на Степняк-Кравчински, дори и христоматия с откъси от трудовете на известните руски и западноевропейски анархисти. За българските анархисти разполагаме само с двете издания на книгата на Д. Даскалов (изградена на грешна методология поначало и на основата на измислени в Скопие документи) и с книгите на Г. Хаджиев, Г. Константинов, двете издания на сборника за Г. Шейтанов (където се прокарват и явни лъжи) и като че ли само с това се изчерпва направеното. За участието на българските анархисти в революционните борби в Македония и Тракия досега имаме само два сборника със спомените и документите на Михаил Герджиков, спомените на Петър Манджуков и някои незначителни приноси за солунските атентатори, както и книгите на Антон Страшимиров, на Георги Данаилов и Коста Църнушанов. Една от голямата гордост на българските анархисти са имената на писателя Г.П. Стаматов и дъщерята на Христо Ботев - Иванка Ботева. В
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >


сравнение с нас скопските измамници, без да имат право да се гордеят с нещо от нашата история, издадоха няколко тома с доклади и статии за Павел Шатев, като предстои и издаването на неговите спомени и книги, писани в Кюстендилския затвор. А покойният Данчо Зографски първи публикува документите на Македонския таен революционен комитет в Женева. Заслужава внимание и обзорната статия на германския историк Стефан Трьобст, но като се има предвид, че има един недостатък - изградена е на основата на лъжливите скопски писания. А какво да кажем за прожектирания десетилетия югославски филм „Солунските атентатори”, заливащ ни с лъжите на македонизма, но неслизащ от екрана на софийското кино „Македония”? Ако нещо истинско знаехме за българските анархисти, то беше от книгите на Христо Силянов, на Павел Шатев, на Стефан Аврамов и Ст. Симеонов, а за руския анархизъм го научавахме от изданията на скоропечатницата на сиромахомила Спиро Гулабчев, където се печатат книгите на Кропоткин, Бакунин, Степняк-Кравчински, на Плеханов и т.н.
Един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско в периода след Берлинския конгрес безспорно е Михаил Герджиков. Той е тясно свързан и с анархисткото движение в България, и в останалите още под робство Македония и Тракия. Герджиков е основател и ръководител на първите анархистки кръжоци и комитети, поставили си за цел да се борят за освобождението на поробените българи. Въпреки че за него може да се открие немалко информация в историческата и мемоарната литература, тук ще припомня някои главни моменти от неговия живот и дейност, а няма да се занимавам изобщо с българския анархизъм, тъй като той заслужава сериозно проучване, което до момента не е направено.



Михаил Иванов Герджиков е роден в Пловдив на 26 януари 1877 г. в семейството на Иван Герджиков, по това време директор на Пловдивската народна банка. Дейността си като анархист Герджиков започва в родния Пловдив, но скоро се пренася и в чужбина - в Женева.
Той е един от основателите и ръководителите на Македонският таен революционен комитет (МТРК), който се изгражда на основата на съществуващите в Княжество България ученически кръжоци, намиращи се под влиянието на анархизма, социализма и руския нихилизъм. Такъв анархистически кръжок е образуван в Пловдивската мъжка гимназия през есента на 1895 г. Негов пръв ръководител е М. Герджиков. Другите членове на кръжока са Стефан Михов от Пазарджик, Димитър Жечков от Сливен, Владимир Икономов от Сливен, Борис Христов от с. Градец, Сливенско, Петър Манджуков, родом от с. Мирковци, Скопско (племенник на Охридския и Пловдивски митрополит Натанаил), Гаврил Мачев от Пловдив (работник словослагател) и др. М. Герджиков и П. Манджуков успяват да привлекат към кръжока и двама участници в четата на Кочо Лютата - Йордан Божков от Велес (телеграфист в Пловдив) и Иван Костов от с. Вишени, Костурско.

Групата чете и разисква върху руската нихилистическа и анархистическа литература - брошурите на Пьотр Кропоткин и Михаил Бакунин, книгите на Сергей Степняк (С. М. Кравчински) „Подземна Русия” и „Попрището на нихилиста” и др. Кръжочниците искат да се посветят на борбата за освобождение на поробените българи в Македония и Одринско, а средства за започването на тази дейност възнамеряват да набавят от откраднатия брилянтен орден на митрополит Натанаил и брилянтения пръстен на майката на Герджиков Магдалена Герджикова. Дейността на кръжока завършва с изключването им от гимназията за неподчинение и неспазване на училищния ред. След изключването им кръжокът се саморазтуря, тъй като членовете му отиват да учат в други градове на Княжеството, където също създават подобни групи. Такива групи и кръжоци са основани и действат в цяла България (Казанлък, Стара Загора, Силистра, Лом и др.). Членовете на бившите кръжоци от Княжество България, събрали се да следват в Женева в последните месеци на 1897 г., се конституират в Централен комитет на Македонския таен революционен комитет. За влиянието върху МТРК и връзките му с чуждестранни революционни организации М. Герджиков отбелязва в конспекта на спомените си „Контакт с руските емигранти в Женева. - Социализъм, анархизъм, Плеханов, Черкезов, генералните стачки, пряката акция”, „контакт с арменските емигранти революционери”, а Симеон Радев изтъква в спомените си, че М. Герджиков поддържал в Женева и връзка с италиански работници.
Всички членове - основатели на МТРК, са от Княжество България: Михаил Герджиков от Пловдив, Димо Николов от Казанлък, Григор Попдочев от Казанлък, Димитър П. Общински от Пловдив, Светослав Мерджанов от Карнобат, Кина Генова от Русе, Олга Балинова от Русе, Тодора Златева от Кюстендил, Йордан Калчев от Тутракан, Иванка Ботева, дъщеря на Христо Ботев, Надежда Добрева и др. По същото време е написано възвание (прокламация) на МТРК към българския народ с призив „да вземе активно в своите ръце македонската кауза”, програма на МТРК, устав на МТРК и клетва за членовете на комитета.
Дейците на комитета остават анонимни - никъде в документите и във вестниците му не е отбелязано къде е седалището на комитета, кои са членовете му и къде се печатат неговите материали. Учредителите на комитета замислят и издаването на вестник, чрез който да пропагандират идеите си, но това се осъществява няколко месеца по-късно.


В Пловдив е образувана по същото време Македонска анархистическа група, която действа като клон на комитета. В София МТРК установява връзка с групата на македонските революционери социалисти, събрани около в. „Политическа свобода”, редактиран от Васил Главинов и Никола Карев при близкото сътрудничество на Димо Хаджидимов, Андон Шулев и Димитър Влахов. Във в. „Политическа свобода” е публикувано съобщение за получаването на възванието на МТРК към българския народ в редакцията на вестника и е дадено резюме от него и цялата програма на комитета. В. „Политическа свобода” и в следващите си броеве продължава да публикува статии върху програмата на МТРК и кратки съобщения за дейността му. МТРК изпраща програмата на комитета в превод на френски език за публикуване във френския вестник „Тан”. Програмата му започва с думите: „Македонският таен революционен комитет отправи наскоро една прокламация до българския народ, приканвайки го да вземе активно в своите ръце македонската кауза.”
Липсата на средства довежда до това, че към средата на юни 1898 г. МТРК се разцепва и от него остават само трима - М. Герджиков, Й. Калчев и П. Манджуков. Св. Мерджанов, заедно с приятеля си - художника от Кюстендил Петър Соколов, по това време се намират все още в България, правейки различни комбинации за снабдяване на комитета с пари. Близък сътрудник на МТРК е и видният български писател Георги Порфириев Стаматов, който по това време изучава право в Женева. Той е същевременно и една от най-солидните връзки с руските анархисти. За него П. Манджуков казва, че от дружбата си и разговорите си с дейците на МТРК „той беше дооформил своя мироглед на пълна всестранна критика на съвременния живот, която провежда в своите разкази и която толкова много го доближаваше до нас”.
По едно и също време М. Герджиков и П. Манджуков се заемат със списването и издаването на два вестника - Герджиков с „Глас на Македонския таен революционен комитет”, а Манджуков с „Отмъщение”, който излиза като орган на македонските революционери терористи. Вестниците са отпечатани през юли 1898 г., но и от двата излиза само по един брой. По времето, докато се грижи за отпечатването на в. „Отмъщение”, П. Манджуков превежда на български от френски език брошурата „Престъпленията на Бога” от Жан Грав, и от руски език брошурата „Речта на Емил Анри”, а ръкописите на преводите са редактирани от Г. П. Стаматов. През октомври 1898 г. П. Манджуков ги предава на Гоце Делчев, с когото се среща в Пловдив. По-късно Гоце ги дава за печат.
След редица сериозни опити МТРК успява да си набави пари, но комитетът фактически е саморазтурен. През втората половина на септември 1898 г. П. Манджуков, Св. Мерджанов и Й. Калчев поотделно отпътуват за България с намерение да се прехвърлят в Македония: Св. Мерджанов да отиде при Д. Кощанов в Солун, а П. Манджуков и Й. Калчев - в Скопие, за да организират анархистически кръжоци сред учениците от Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и Скопското българско педагогическо училище с цел да пропагандират идеите на МТРК. Манджуков взема със себе си отпечатаните броеве от в. „Отмъщение”, като част от тях дава за разпространение на Йордан Шурков, председател на Пловдивския анархистически кръжок, а останалите броеве пренася в Скопие.
След напускането на Женева от членовете на МТРК и завръщането им в България комитетът престава да съществува. Дейците му се вливат във ВМОРО и ВМОК, а други полагат основите на групата на солунските атентатори („гемиджиите”), като всички се включват активно в борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско.


Към МТРК проявява интерес ВМОРО и търси връзка с тях. Г. Делчев поръчва на С. Радев да установи контакт с М. Герджиков в Женева. За това и за съвместния си живот в Женева с Герджиков разказва подробно в спомените си С. Радев. През 1898 г. М. Герджиков като представител на МТРК се среща в София с Г. Делчев, който по това време е задграничен представител на ВМОРО в София. По думите на М. Герджиков до този момент едната организация не подозирала за съществуването на другата. На тази среща е постигнато споразумение за обща дейност в Македония. По този повод Герджиков подчертава, че „срещата даде добри резултати и в редовете на Вътрешната организация навлязоха млади и просветени хора, възпитани в принципите, духа и идеологията на революционерите от 1789, 1848 и 1871 г. и принадлежащи към поколението, което израсна под непосредственото влияние на руската революционна литература, на Бакунизма и Ботевизма”. След сливането на двете организации МТРК оказва идеологическо влияние върху ВМОРО, като се внася и социален елемент в борбите за освобождението на българите в Македония и Одринско.
Св. Мерджанов и П. Манджуков след саморазтурянето на МТРК стават едни от идеолозите и основателите на групата на солунските атентатори, които на практика изпитват неговото влияние и превръщат в дело замислите на комитета: чрез атентати и терористични акции да се засегнат капиталите на западните страни в Османската империя. Със своята самопожертвувателност и с личния си пример солунските атентатори оставят една светла диря в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско като последователи на МТРК. Близко до групата на солунските атентатори стои С. Радев, който дори им подхвърля идеята да ударят по западните капитали в Турция, за да се повдигне македонският въпрос от дипломатите на Великите сили. Групата на солунските атентатори получава сериозна парична подкрепа и динамит от Гоце Делчев, който по това време е задграничен представител на ВМОРО в София, и от председателя на Върховния македоно-одрински комитет поручик Борис Сарафов.
След като Герджиков прекъсва следването си в Женева през 1899 г., от есента е назначен за учител в Българската класическа гимназия в Битоля, като използва личната карта на социалиста Тодор Луканов. Тук той учителства една година и заедно с Дамян Груев са членове и на Окръжния комитет на ВМОРО. Занимава се с революционна пропаганда и участва в издаването на хектографирания вестник „На оръжие”. След разкритията, които извършват турските власти по време на известната Попставрева афера (1900 г.), Д. Груев и други от революционерите са арестувани, Герджиков успява да се прехвърли в България. Скоро отново се завръща в Македония, но е принуден да премине в нелегалност и влиза в ръководена от Христо Чернопеев кукушка чета.
Герджиков действа първоначално като агитатор, но след разделянето на Чернопеевата чета той поема ръководството на новосформираната малка чета. В Македония четата му се придвижва из Гевгелийско и Струмишко до октомври 1901 г.
По това време (март 1901 г.) се провежда и процесът по Попставревата афера в Битоля. Герджиков, под името на Тодор Луканов, е осъден заедно с Д. Груев на десетгодишен крепостен затвор, но за разлика от Даме, Герджиков е осъден задочно.

След като се прибира в България, Герджиков участва в работата на VII и VІІІ македоно-одрински конгрес в София (лятото на 1900 г. и април 1901 г.). Заедно с другите делегати, свързани с ВМОРО, той отстоява самостоятелността на Вътрешната организация.
По време на заседанията на VІІІ извънреден македоно-одрински конгрес се изказал и Герджиков, като представител на ВМОРО на конгреса. Той заявил, „че в Македония съществува една революционна организация. Поддържа, че движението трябва да бъде масово и че тукашната организация не трябва да се меси в делата на вътрешната, а трябва само да й помага и че двете трябва да хармонизират помежду си. Съзира, че има две течения, едно от което поддържа частичната, а другото масовата революция, и обяснява, че раздорите в комитета са били плод на тези две течения, понеже едни са поддържали частичната, а други масовата революция. Съобщава, че в Македония съществува революционно масово съзнание. Предлага щото деятелността на тукашната организация в бъдеще да бъде легална, понеже терорът се отразява вредно и в Македония.”
М. Герджиков заедно с Г. Делчев и д-р Владимир Руменов участват от страна на ВМОРО при подписването на т. нар. Майско съглашение с Върховния комитет и с групата на офицерите, представени от ген. Иван Цончев и подполк. Стефан Николов. След като начело на Комитета застават Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев, Герджиков се включва активно в борбата срещу Върховния комитет, тъй като той започва да се стреми да си подчини Вътрешната организация. Заедно със задграничните представители на ВМОРО в София - Димитър Стефанов и Туше Делииванов, обикаля из страната по подготовката на следващия Х конгрес на ВМОК и агитира против дейността на комитета, който, без да се съобразява с Вътрешната организация, изпраща чети в Македония.

През април 1902 г. в дома на Герджиков в Пловдив се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг. Като представители на ЦК на ВМОРО в него участват Г. Делчев и М. Герджиков, задграничните представители Т. Делииванов и Д. Стефанов, членовете на Окръжния комитет Л. Димитров и Г. Василев, дейците Г. Кондолов, Л. Маджаров, Т. Шишманов, Хр. Караманджуков, В. Пасков, К Нунков и др. Опитът на Герджиков като агитатор по време на четничеството му в Македония на конгреса този път е насочен и за Одринско. Определен е за ревизор на четите, действащи в източната част на окръга. М. Герджиков влиза за пръв път в Одринско през октомври 1902 г. Той успява да организира цяло Малкотърновско и обикаля Бунархисарско и Лозенградско, като към края на годината през Одрин и Мустафа паша се завръща в България.
По времето, когато ЦК на ВМОРО свиква в Солун общ конгрес, който трябва да реши въпроса за въстание през 1903 г., в София в Задграничното представителство също се провеждат съвещания по въпроса за въстанието, на които присъствали Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Пере Тошев, Михаил Герджиков. Несъгласни с преждевременното вдигане на недостатъчно подготвеното въстание, Гоце и Герджиков напускат заседанията, без да дочакат пристигането на Иван Гарванов и Велко Думев, които да докладват за взетото решение в Солун. Гоце и Герджиков решават да извършат атентати в Македония и Тракия. Г. Делчев заминава за Македония с малка чета и на 18 срещу 19 март 1903 г. извършва атентат при река Ангиста, но наскоро след това (на 21 април) загива при с. Баница, Серско. Подготвеният пък от четата на Герджиков атентат по жп линията Цариград-Одрин близо до Сенеклий излиза несполучлив.
Макар и противник на вдигането на неподготвено и преждевременно въстание Герджиков се подчинява на взетото в Солун решение се включва активно в неговата подготовка в Одринско и участва в конгреса на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско (в края на юни 1903 г.). На конгреса той е избран заедно с кап. Стамат Икономов и Лазар Маджаров за член на Главното ръководно боево тяло на въстанието. След като одринци правят неуспешни постъпки пред ЦК и ЗП за отлагане на въстанието за месец август, в края на юли Главното ръководно боево тяло взема решение въстанието да се обяви на 5 срещу 6 август (Преображение). За да се включи пряко в подготовката на въстанието, Герджиков се прехвърля в Одринско на 22 юли 1903 г.


От връх Китка в Странджа планина въстаниците, на брой около 80 души, предвождани от Герджиков, се отправят към градчето Василико и го освобождават, като установяват власт на местното население. За съвсем кратко време турската власт из целия Странджански край е премахната с изключение на Малко Търново, турските постове покрай границата са унищожени, а гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия в района е освободена. Въстаналият народ установява т. нар. Странджанска комуна, която просъществувала близо месец.
След прекратяване на въстанието Герджиков участва в съвещанията в ЗП в София (зимата на 1903) и във Варненския конгрес на Одринския окръг през 1904 г., където се обсъждат резултатите от въстанието, състоянието на освободителното движение и по-нататъшното му развитие, като застава на позициите на оформящата се левица, че въстанието е прибързано и неподготвено, и се настоява за сериозни промени в устройството и управлението на организацията.


След въстанието пред организацията предстои не само да възстанови разстроените си структури в Македония и Одринско, но и да събере средства за тази цел и да развие още по-активна пропаганда за тежкото положение на българите в Европейска Турция. За тази цел в Западна Европа ВМОРО изпраща Б. Сарафов заедно с М. Герджиков. Там те развиват мащабна пропагандна дейност в защита на поробените българи, като излагат и целите, и задачите на Вътрешната организация. В резултат те успяват да съберат значителни парични средства за революционното движение.
След завръщането си от обиколката из Европа Герджиков публикува редица статии по организационни въпроси (необходимостта от промени в устройството на организацията и в четническия й институт) в печатния орган на ВМОРО в. „Революционен лист”.
След Младотурската революция (1908) М. Герджиков участва в извънредния Одрински конгрес (края на август 1908 г.), като изнася доклад за необходимостта от по-нататъшното съществуване на революционната организация до окончателното стабилизиране на положението в Турция, като изказва съмненията си по отношение на младотурците, че не са последователни революционери и извършената от тях революция не е истинска и завършена. На основанието на Герджиковата позиция конгресът приема резолюция, в която се заявява: „Одринската революционна организация продължава да съществува. Тя остава и занапред революционна по замисъл и средства. Конгресът зема всички мерки за стягане на нейните редове.”
През 1910 г. Герджиков заедно с Павел Делирадев издава брошурата „Война или революция”, в която той се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация. Но след като е обявена Балканската война, Герджиков нито за момент не се двоуми какъв път да поеме. Назначен е за командир на доброволческия отряд, който трябва да действа в района на Странджа. Отрядът му завзема Василико, Ахтопол, Резово, Малък Самоков още преди настъплението на редовната българска войска и се установява в района на Мидия със задача да снабдява Мидийския гарнизон с продоволствие. В началото на 1913 г., след като изпълнява възложените му задачи, отрядът е разформирован. Герджиков взема участие като офицер и в Първата световна война.


В навечерието на Парижката мирна конференция (1918) Герджиков заедно с други дейци с леви убеждения, сред които Димо Хаджидимов, Гьорче Петров, Павел Христов, Таската Спасов Серски и Петър Ацев, се обединяват във Временно представителство на обединената бивша ВМОРО, като главната роля в него играе Д. Хаджидимов, който е и редактор на неговия орган, излизащ под името „Бюлетин на Временното представителство”. М. Герджиков е един от най-активните членове на представителство. Той участва в списването на бюлетина, като пише редица статии, в които излага вижданията си, сътрудничи при редактирането и преводите на френски език на документите на представителството, които то изпраща до Парижката конференция. Представителството отстоява принципа за връщане към стария лозунг на Вътрешната революционна организация за автономия на Македония, като по такъв начин се цели да се запази целостта на Македония и нейното българско население, а в случай че бъдат откъснати от България, да не се допусне тяхното разпокъсване между съседните държави-победителки и денационализирането на българите.
След Деветоюнския преврат (1923 г.) Герджиков е принуден да напусне България и се установява в Цариград. И в емиграция той участва в македонското и тракийското освободително движение, но стоейки на позициите на левицата в тях. Тук искам да отбележа и един изключително интересен момент както към биографията на Герджиков, така и за историята на ВМРО. Макар и идейни противници с члена на ЦК Тодор Александров, самият Александров чрез представителя на организацията в Цариград Янко Пеев се допитва за мнението на Герджиков по редица жизненоважни за организацията акции и действия.
След учредяването на ВМРО (обединена) във Виена през октомври 1925 г. от дейци на левицата и под прякото ръководство на Коминтерна и БКП, в лицето на Георги Димитров, Герджиков се включва активно в нейната дейност. Той се изявява като главен ръководител на Цариградския център на тази организация, където са съсредоточени заедно с българските революционери и редица авантюристи, както и агенти на болшевишките тайни служби. Цариградският център на практика ръководи Трета революционна област, обхващаща Пиринска Македония и цяла България и която, общо взето, съществува фиктивно.
Посредническата роля на Герджиков за обединяването на Цариградския център с Виенския и с откъсналите се от истинската ВМРО протогеровисти се оказва трудна задача, въпреки неговите срещи и преговори с главния ръководител на тази прокомунистическа организация Георги Димитров. Опитът да се създаде временен ЦК в състав Димитър Влахов, Юрдан Анастасов, Владимир Поптомов, Мишо Шкартов, д-р Филип Атанасов и М. Герджиков, който да работи до свикването на редовен конгрес на организацията, се оказва трудноосъществима задача поради съществуващите разногласия. Герджиков участва активно и е сред ръководителите на двете Цариградски конференции на ВМРО (об), които правят опит да привлекат в това ляво формирование и представителите на другите потиснати балкански народи в единен балкански революционен фронт с подкрепата на СССР, но не успяват да се похвалят със сериозни сполуки. Може би единственият успех в балкански план представлява излизането на в. „Балканска федерация” във Виена, който се печати на всичките балкански езици, но до обединение на революционните движения не се достига. Под натиска на Коминтерна организацията е принудена да премести седалището си в Берлин и след това в Москва, където продължава да съществува формално. Герджиков остава да живее и работи в Цариград, където около него се създава група, която се противопоставя на групата, която ръководят Димитър Влахов, Владимир Поптомов и Юрдан Анастасов във Виена и Берлин. Както отбелязах и по-горе, няколко пъти се среща в Берлин с истинския ръководител на ВМРО (об) Георги Димитров. Макар че Цариградската конференция се ръководи от Павел Шатев, фактическият ръководител на Цариградския център на ВМРО (об) е Михаил Герджиков. По това време той поддържа тесни връзки с Виенския център, с представители на Коминтерна и на задграничното БКП.

След като отказва да се премести в центъра на организацията в Берлин, Герджиков се завръща в България и се установява в София. До пенсионирането си през 1938 г. работи като журналист в някои от левеещите вестници, а за кратко време и в проправителствения орган на деветнадесетомайци в. „Нови дни”. Герджиков участва във всички юбилеи от годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, като помества свои материали и спомени в юбилейните вестници и има намерение да разкаже по-подробно спомените си за участието в революционните борби, както и за мястото на българските анархисти в тях.
Макар че редица от неговите съратници участват в антифашистката борба, Герджиков остава встрани, въпреки че поддържа връзки с тях. След 9 септември 1944 г. се обръща във в. „Заря” към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия строй: „Колкото и да сме вече в напреднала възраст - заявява той, - ние сме длъжни, докато сме живи и доколкото можем, да работим за щастието на народа, комуто сме дали клетва да служим още преди 40-50 години.” Но скоро се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. От роднините му съм слушал, че Васил Коларов го награждава с едно от най-високите държавни отличия за революционната му дейност. Герджиков връща отличието с думите, че няма да го приеме, докато не бъдат пуснати от затворите неговите другари анархисти. (С Коларов той се познава още от студентските им години в Женева.)
Михаил Герджиков умира в София на 18 март 1947 г., като неговото погребение е строго охранявано от милицията, тъй като то се превръща в една от последните публични демонстрации на българския анархизъм и на революционерите от македоно-одринското движение.
В заключение искам да подчертая, че ако в дейността на българските анархисти има редица петна по отношение на участието им в революционните борби в Македония и Одринско, то за М. Герджиков може да се говори само с преклонение за всеотдайната му борба и любов към поробените българи, на които той посвещава целия си живот.



Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!


70 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯ МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ - СОЛУНСКИЯТ АТЕНТАТОР, ВОЙВОДАТА НА ТРАКИЯ И БЪЛГАРСКАТА МАКЕДОНИЯ!

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/2 СЛЕДВАЩА СНИМКА


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ
eXTReMe Tracker