Нещата от живота: Изтребители на полигона

Pan.bg 24 мар 2010 | 06:36 views (4975) commentaries(2)
img Владимир ПАМПОРОВ

Запролети се, затопли и отпусна. Цъфнаха първите дръвчета и храсти.Замириса на свежо и чисто. Отвори се, отпуши се. Настъпи истинското бомбиерско време за задачите на полигона, макар че, когато ни гонеше планът, не подбирахме сезоните...

Щастие или по-скоро късмет за нашия випуск бе да летим на МиГ-17 като курсанти в 3-ти и 4-ти курс. Разглезени от елегантния, сравнително доста модерен за онова време дизайн на чешкия L-29, с който започнахме първоначалното си обучение, изненадано се сблъскахме с неудобната “бойна” кабина на МиГ-17. Тогава той беше най-масовият фронтови изтребител в нашите военновъздушни сили и ние изведнаж се почувствахме като истински летци. Още повече че за инструктори в Каменец при нас дойдоха и “бригадири” от бойните части - Фесенко, Аврамов, Петров, Петков, Стойчо Орманов, с които атмосферата в учебно-бойния полк стана по-друга.
Но всяко нещо с времето. Такива бяха възможностите на страната ни, такава бе авиацията. Вероятно заради това у нас МиГ-17 влиза в основна роля на изтребител-бомбардировач, макар че конструкторите на машината едва ли са го предвиждали. А принципно погледнато, целта на фронтовия изтребител е за минимално време да изведе оръжието на максимална височина и на максимално отдалечение от прикривания обект или територия, за да срещне противника - така казваше нашият преподавател по ВСП в Долна Митрополия полк. Велко Иванов.
В онази далечна 1967 г. истинските прехващачи - изтребителите МиГ-21ПФ и ПФМ, току-що бяха влезли на въоръжение в Габровница и Равнец и за нас, младоците “прощъпулници” в авиацията, седемнайсетката не беше първото стъпало, а реалната перспектива за служба. По същото време в транспортния авиополк имаше Ил-14 и Ли-2, от които изпълнихме по 2-3 тренировъчни скока с парашут, а следващите - от вертолет Ми-4, единственият. Днес тези машини вече са позабравени, но тогава бяха все още в силата си. Ако припомня, че едва след десетина години в Безмер и Садово ще влязат нови самолети, а в 3-та ескадрила на Доброславци това ще стане през 1983 г., вероятно ще разберете защо като курсанти в Каменец съвсем насериозно отпочнахме подготовката си на МиГ-17. Нашите инструктори тогава ни поеха с ясната мисия да ни подготвят като бъдещи изтребители за частите. Последвалото ни разпределение по профили (и по родове авиация) стана с кадрова заповед, когато ни връчиха назначенията. И това беше част от службата. Така че кой къде ще служи го определи една бумага, а не личното ни желание. През есента на 1971 г. поех пътя към Безмер...
В училището на МиГ-17 (и спарката УМиГ-15) понатрупахме 120-130 часа, затова в частите, където след това отидохме, не трябваше да започваме от нулата. Но училището си е училище – първо ниво все пак, колкото и да се напъвахме с подготовката си тогава. Днес обаче спокойно мога да потвърдя, че нашето военновъздушно училище, моето, не беше казарма, а школа. Получихме първите си уроци по пилотиране, но истински летци, авиоспециалисти и командири, щяхме да станем по-късно.
В авиацията нещата не започват току-тъй, за да завършат някак си. Тия измишльотини, че “авиацията започва оттам, където завършват уставите”, са празни приказки, останали от време оно. Нищо не е толкова добре планирано, подготвено, пресметнато и ръководено като в нашите “синьонебесни войски”. И не се нуждае от обяснение. Свидетел съм как на полигоните (и на един парад в столицата) закъсват танкове, БТР-и и друга техника, специално подготвени за “показухата”. А нашего брата “на поле боя”, както казваше командващият генерал Симеонов, влизаше в атаката от ход, “смертельно”. По времето за явяване на първата ни ударна бомбиерска група висшето началство можеше да си сверява часовниците. И го правеше, за единия срам. Демонстративно, за да докаже, че не сме (ама не сме) от най-точните. По онова време най-големите армейски началници бяха от доста обидчивите (особено към нас, “фъркачите”) и ако можеха, с властта си щяха да върнат самолетите ни на заден ход, за да не пречим на тяхната артилерийска подготовка и развръщане. А без нас не можеха. И дълго битуваше репликата “тоно напред, тоно назад”. Да де, ама не става!
Нашата фронтова изтребително-бомбардировъчна безмерско-садовска авиация работеше “по ноти” и земята вреше под бомбените килими и залповия огън с НУРС. Не е нужно много да се заглеждаш - от въздуха всичко се вижда като на длан, особено ако не си в първата атакуваща група, а от по-следващата, която “увисва” на върха на сложния маньовър и след това се стрелва към мишените. При армейските учения бомбопускахме в звена и шесторки, но не с малките П-50/75, дето само опушват край себе си, а с истински 250-килограмови “праслаци”. Тия дето, като паднеха в меката почва на ожъната нива есенес, разкопаваха място за един бордови ЗИЛ, целият да се скрие. Виж, после за стрелбата се разделяхме по двойки или т.нар. най-малка тактическа единица.
Да обяснявам ли, че лейтенантът държи мястото си в групата “като удавник сламка” и не умува. Водачът за него е “вся и всьо”, и баща, и майка. Ха мръдна от него, ха се издъниха... А горе е “гъчкано и гмеж” от аероплани, които спазват разчета до секунда. Избързаш ли, ще се натресеш върху предните, гдето още работят. Ако пък изостанеш – ти си на мушката да те отнесат. По-добре без експерименти, защото, влизайки в атака, в пикиране към мишените, всички прехвърлят бойната гашетка върху спусъка. Знаеш ли дали някой “нервак” (пази, Боже, това да не си ти) няма да се престарае и да те бастиса (с “приятелски огън”). Нямаш работа пред дулата на оръдията или цевите на блоковете НУРС. Това е първият железен бомбиерски принцип: “Пази се сам, за да те пазят другите!”
МиГ-17 е голям аероплан, особено този с форсажа – модификацията Ф. Може би затова по наше време след много проверки и експерименти монтираха още две точки под крилата за бомби. И машината стана звяр в своята категория с този един тон железен товар. Излитахме от пистата по двойки и в звено и беше сравнително спокойно, но когато тръгнехме за задачи от грунда на Бършен и Крумово или от тревата на запасната ПИК, в кабината се чуваше пукане и скърцане. Горката душичка имаше достатъчно мощ на двигателя, за да отлепи нормално, но бомбите под крилата му го мъчеха. Голям зор!
Виж, характеристиките на Микояновия самолет го правеха, общо взето, удачен за непосредствена поддръжка на войските. Маневрен, повратлив, с голям секунден залп на оръдията и сравнително приличен за тази цел прицел, МиГ-17 си вършеше добре работата. И най-важно летците го обичаха. Щеше да се появи щурмовата авиация със Су-25 и Ми-24, но имаше време...
Говорим за подготовката на бомбиерите, на бомбиерската гилдия. Трудно дело. Взимаш един “жълтурник” (с извинение) и го правиш боец. Как става? Не ме питайте – с много полети. Истината е, че лейтенантът всичко “руча”, щом се отнася до полетите, ако знаеш как да му го дадеш, но смляно и достъпно. Младите пилоти не се интересуват в чий интерес е учението, защо ще кацат тук или там и кой ще ги осигурява. Ще дойде и това до главата им, но с времето. Сега те искат само да знаят мястото си в групата, водача, въоръжението и полигона. Това им е достатъчно – първият отговор – къде, кога, как и по какъв начин. А безмерските лъвове го знаеха. И Марко Мичев, и Диньо Вълев, и Андро Кратунов, и Гацо Георгиев, и особено бай Марин, комеска, цепеха нещата у две. Едно е да говориш и обясняваш, а друго е да си водач и инструктор. Да показваш, да учиш и да си непосредствено в бойния ред. И най-важното – да носиш отговорност. Това е вторият принцип: “Прави като мен. Показвам!” Що се отнася до непосредственото изпълнение на задачите за атака по земни цели, за лейтенантите (и моя милост сред тях) нямаше разлика в организацията и подготовката за ежедневните тренировки на полигона и при учение. Ние много добре виждахме как по-старите ни пазеха, как се стараеха да ни учат и търпеливо понасяха нашите грешки.
На полигона да се надхващаш с изтребителите бомбардировачи е загубена работа. Такъв им е профилът. Те познават всяко дръвче, всяко мостче, всяко дере и всяко разклонение на пътя. При тях детайлната ориентировка е на първо място, а после е другото. Промъкват се на малка и пределно малка височина и се появяват изневиделица. Трябва да го видиш, трябва да си един от тях. Когато атакувате от ход, няма време да мислиш. Първия път (най-първия) на теб ти се струва, че ще откачвате бомбите по усет. Спрял дъха си, чакаш командата на водача. И репликата: “Бомби!” – изпълва ефира.
Бомбиерският брат стреля от упор. Мъчи се, едва ли не да влезе в мишената и да набута всичкото си джапане в нея. На това му викат изтребителен синдром. Той се ражда в учебната кабина, при първите полети с инструктор, когато сричаш авиационната азбука – вираж наляво, вираж надясно, спирала... и слизаш мокър на земята. Трудно е, но ти стискаш устни и повтаряш: “Мога, мога... трябва”. На полигона това “трябва!” става най-бойното ти желание: “На всяка цена!”. Това овълчване няма аналог, то е по-силно от всичко в теб. То те превръща в герой или... жертва. Летците и сапьорите бъркат само веднаж. Но ние влизахме в атака като гладиаторите – да победим и да оцелеем. На всяка цена!
Споменах вече, че подготовката на летците в изтребително-бомбардировъчната авиация е щекотлива работа. И ако непосредствената подготовка е рутинно дело, самото сглобяване на групите изисква внимателна преценка. Не говоря за това, че двойките принципно бяха щатно комплектовани, но характерът на задачите изискваше часове тренаж и пешком. Работи се с оръжие, не на ужким, а реално. Бомби, НУРС, оръдия. Всяко недоглеждане, всеки пропуск застрашава безопасността. А за лейтенантите всичко започва отначало - за първи път на чужд полигон, за първи път в група, за първи път с кацане на грунд, за първи път... мога да изреждам досадно много задачите, които се изпълняват винаги за първи път. И после, когато нещата тръгнат рутинно, пак ще има нещо, което ще се различава от разученото или ще го наложи обстановката. И тогава остава само едно – “решението на командира”...
Такъв беше и онзи полет в далечната 1973 г. Излетяхме 18 самолета с бомби - три групи по шест машини. Бях воден от втората двойка на последната група. Участвахме в тактическо учение на авиацията със задача бомбопускане и стрелба на полигон Пясъчник. Очакваше ни лека задача, лесна, защото графският полигон ни беше добре познат, макар че предния ден на предварителната до последно уточнявахме мишенната обстановка – първи ред, втори ред, кръгове, квадрати и т.н.
Излетяхме и поехме по поречието на Тунджа. Височина 200 m. Бяхме на визуална дистанция 1,5-2 km между групите и се стремяхме да не я скъсяваме, за да се работи по-спокойно. Да, ама не! В района на Мъглиж започнахме набор на височина, за да прескочим Сърнена Средна гора северозападно от Стара Загора. И тогава на височина около 1000 m водачът на първата група подп. Маринов потърси ръководителя на полигона. Стандартен разговор, но той беше като команда да посъберем разтегления строй. Минаха една-две минути, но отговор от земята не последва и някой от по-старите се обади, че може да сме ниско и далече и да поизчакаме. После навлязохме в Тракията, в равното и се започна: “Десятка... десятка...” – без отговор. И пак, и пак. Нашата група запази височината 1000 m, но като погледнах напред, видях, че и другите групи са на ешелона.
Така прелетяхме над яз. Пясъчник и със завой наляво групите се построиха в някакво голямо каре, като по “каробката” за сложни условия. Направихме един кръг, после втори - ни звук, ни глас, а ние сме натъпкани с бомби. И се започнаха разговори и разправии – с ръководителя на полетите на Графа, с някакъв щурман от КП “Труд”, и пак с Графа... Отдолу мълчаха, като бити дъ-та, часовниците цъкаха. Гаф, голям гаф, ти казвам! И тогава комескът подаде команда за набор на височина. Нашата група набра 2500 m, втората се качи на 2000, водаческата група остана на 1500. Докога?
Не съм броил кръговете, но чух, че някой се оплака от горивото. Не помня дали преди това съм поглеждал към горивомера, но сега показанията му ме сепнаха. И аз! По команда всички един след друг докладвахме своя остатък и в престрелката от разговори постъпи команда да се приготвим за бомбопускане. Тогава някой докладва, че отдолу изстрелват зелени ракети. Най-после!
Какво сме направили не знам, защото, като дойде нашият ред, над полигона се виеше дим от предните откачени бомби. И ние го направихме. Когато натиснах бутона след командата на водача, видях, че бомбите на тримата пред мен се откачиха, а моят самолет “се отръска” и сякаш олекна. Дотук добре! Излишно е да казвам, че всички разчети отидоха по дяволите и дума не можеше да става да стреляме. Нямаше гориво, бога ми, нямаше...
Спомням си, че взехме курс към Граф Игнатиево, но макар че летището беше току пред нас, някакъв сърдит ръководител поне 5-6 пъти повтори, че забранява кацане за нашите самолети, защото при него се връщат прехващачите му отвсякъде (така каза и го натърти), от голяма височина и също са без гориво. Такъв отказ получихме и от ръководителя на летище Чешнегирово, където идваха за кацане неговите седемнайсетаци – група, не по-малка от нашата. Ами сега! Половината ни самолети бяха на червена лампа остатък (и моя милост също), когато поехме към грунда на полевото летище Крумово. Толкова бях напрегнат, че не разбрах откъде дойде командата. Чух само, че командирът на ескадрилата подп. Маринов остави някого за водач и пое напред, напреко.
После прелетяхме в западния край на Пловдив, току над града и полека лека се разделихме по двойки. В такъв ред се насочихме към Асеновград и започнаха кацанията. Ръководеше подп. Маринов. Дотолкова всичко се беше нажежило, че не разбрах ситуацията. Оказа се, че на летище Крумово няма ръководител, няма СКП-кола. Нашият командир беше кацнал пръв, за да ни ръководи от кабината на самолета си в края на летателното поле. Ясно ли е? Като на война... Вече казах, че бяхме предпоследната двойка и когато пуснахме колесника и клапите в снижение към грундовата писта, зад нас последната двойка докладва гориво на нулата, за водения. Нула! Нищо!
Изглежда нашата двойка снижаваше добре, защото командирът ни заряза и пое с реплики двойката на капитан Георгиев (Гацо) и нашия Иван (Чени). Опряхме някъде в полето, на условна писта, защото държах мястото си след водача като препариран. Той опря 700-800 m преди мен и аз се постарах да опра на същото място след него, поединично. Когато го последвах и се изтеглихме встрани, видях, че наоколо в полето е осеяно от нашите аероплани. Установих двигателя, отворих кабината и се обърнах назад.
Никога няма да забравя последвалите събития. На височина 100-тина m двигателят на подхождащата машина (на водения) спря и чух как Иван извика. Самолетът отпусна нос и тръгна надолу. “Тегли, тегли!”- преплетоха се викове. Седемнайсетката сякаш се удари с нос в земята, поскочи нагоре и пак се удари. И пак, и пак... При поредния удар заби нос и спря. И като на филм взе да вдига опашката си нагоре и люлеейки се, се поколеба дали да се обърне по гръб или крило, но се свлече настрани и замря... Няма да продължавам. Стига толкова. Важното, че с това се размина. А в авиацията всичко се случва, но е добре, когато свършва добре.
Малко ми беше стажът в Безмер, много малко. Но първите и най-важни уроци за истинската бойна авиация научих там. Така че, когато през есента на 1974 г. службата ме отведе в Габровница, за атаките по земна цел знаех много, много повече, отколкото за прехватите. Бях сменил профила и затова когато “старите” от ескадрилата на капитан Кирил Радев започнаха подготовка за работа на полигона, очите ми светнаха. Прехващачи и полигон?! Явно, че главата ми беше натъпкана с нещо съвсем прозаично, за да приема факта, че свръхзвуковите машини са пригодени за такава работа, макар че в инструкциите и в методическото пособие по бойно използване всичко е добре обяснено. Но лейтенантът е “Тома неверни” и трябва да го види, за да повярва...
През 1974 г. още се спазваше традицията всяка есен да се провеждат състезанията - “генерал-симеоновските”. Доста време е минало оттогава, за да навлизам в подробности, но все пак помня, че имаше заповед и указания - изтребителните ескадрили да излъчат свои представители за стрелба и бомбопускане поединично и в двойка. Лично на мен нещата не ми изглеждаха съвсем в порядък, защото да вкараш на полигон прехващачи и бомбиери беше нещо като игра на котка и мишка. Да туриш под един знаменател летци, за които това е ежедневие, и други, които имат някаква подготовка по курса, си беше чист експеримент. Времето за тренировки беше малко и габровничани се хванаха мъжки на хорото.
Някъде до края 1977 г. все още се ползваха полигоните на самите летища, останало по традиция в инструкциите от по-преди. В Габровница полигонът беше в североизточния край на летището зад запасната ПИК. Година по-късно на него започнахме първите си тренировки за атака по земна цел, но само за стрелба с НУРС и оръдие. Ръководителят на полетите ръководеше и атаките по земна цел. Вероятно заради липсата на време групата “стари летци” започна в паралел задачите за стрелба и бомбопускане, но разделно. Първо бяха стрелбите с НУРС – по два, по два.
Основният кръг за кацане на Габровница е ляв и кръгът на полигона – също. Когато се работи с оръжие, никой не може да подходи за кацане. За работа на полигона след излитане се заобикаля с. Вирове и се лети в КК=135 градуса, за разлика от полета по кръга в КК=110 градуса. Кръгът на полигона се вписва в кръга за кацане и маньовърът за атака започва от язовира на с. Ерден, т.е. преди Бойчиновци (мястото на третия завой). Бойният курс е 315 градуса.
Капитаните се нареждаха по трима в кръга на полигона и ние от СКП-то следяхме внимателно да не се пресекат. След първия завой изтребителите снижаваха на 200 m и летяха южно от нас над баирите, току зад селото. После за броени секунди се губеха зад лозята и се чуваше доклад: “Маньовър”. Слънцето бляскаше върху сребристите тела на самолетите, когато поемаха нагоре като изстрелвани от катапулт. Беше непривично. МиГ-17 губи от скоростта си при маньовъра, а свръхзвуковите машини запазваха енергията си току до влизане. Различно го правеха, виждах, но бях в позицията на младок, за да се меся. Когато гледах безмерци да строят маньовъра, трудно можех да различа летците един от друг. Тук всеки атакуваше по своему, със свой маниер – по-стръмно или по-плоско, по-енергично и по-вяло, според характера си. Виждах как импровизират и ръководителят току подсказваше, но пък НУРС-овете падаха в полигона.
После дойдоха бомбиерските задачи. И тук имаше добри попадения, но няма да забравя късите бомби в района на близка приводна и на пътя след уловката. Бая желязо напада извън района на стрелбището, за да се прекрати с експериментите, но добре, че бомбите бяха от малките, от учебно-бойните. После оръжейниците отбелязаха дупките с червени байряци и ден-два по-късно ги взривиха. Комай това беше последното истинско бомбопускане на собствения полигон. Беше опасна игра и никога повече не я повторихме.
Година по-късно сам се включих за работа на полигона. Първо със спарката, а след това и на бойния самолет. По същото време на ПФ-а сложиха оръжейна гондола с 23-mm двуцевно оръдие ГШ-23 и стана голям екшън с това скорострелно оръжие. Не си си помислил да прехвърлиш гашетката и всичките снаряди излизат накуп (и не винаги там, където искаш). Не мога да правя сравнения между малкия пъргав МиГ-17 и свръхзвуковия МиГ-21, защото са от различен клас машини. В атаката МиГ-21 се държи като бик. Там където я вкараш, там остава, особено при атаката за стрелба. Не можеш да играеш с краката, защото заваля по крен, но не се мести по направление - от една мишена в друга, както това лесно се правеше с МиГ-17. И друго – не си позволявай ъгъл на пикиране над 35 градуса (то и 30 са много), защото при извеждане “просадката” (пропадането) е ужасяваща. Аеропланът вдига нос, но продължава да върви с корема надолу. Върви, върви... и форсажът не може да го измъкне, ако си се улял. А пък земята е близо – току под теб.
Въпреки че има какво да споделя за полигона, за нас той е бил нещо второстепенно. Е, справяхме се... Първо работехме на Понор, а след това полкови полигон стана Зимевица. Имаше периоди, в които доста често зареждахме с бомби и НУРС, но нещата опираха до организационните указания на командващия. Никой не си правеше илюзии, че можем да надскочим бомбиерската подготовка на екипажите в Безмер и Садово, но на полигона работехме и при по-лоша видимост, че и при повече облаци. Полигонът за нас беше допълнителна школа, през която трябваше да се мине на всяка цена, заедно със задачите за въздушен бой. Истина е, че изтребителната авиация не прескочи двойката в атаките по земни цели, защото не е било нужно.
А всичко става с полети и тренировки. Не знам как се отвориха нещата, когато през есента на 1977 г. командир на ескадрилата ни стана майор Иван Велчев (Вълчан). Учебната година както винаги започна на 1 октомври, но летателният план този път беше утвърден в щаба на войските в първите дни на септември. И дойде нашето време за работа на полигона. Ръководството на Понор поеха щатните ръководители от Доброславци – Чавдар Андреев и Пешо Кръстев. Наложи се обаче да си поделяме времето с 3-та ескадрила. В стартовото време излитахме на вълни по команда от КП “Ломски форт” и се получи негласно съревнование. Редувахме се – МиГ-17 и МиГ-21. Така беше първия ден, така стана и втория. И понеже времето се отпуши, в следващите летателни смени продължихме с атаките. Не помня откъде се появи в мишените едно бракувано полево оръдие, но след прицелно бомбопускане в големия кръг всички негласно търсехме тази реална цел. След стрелбата с НУРС-ове оръдието се премяташе от единия край на мишенното поле в другия. Беше като хазарт, за който началството едва ли знаеше, за да ни спре, но се завръщахме доволни от резултатите.
А, да... На втората седмица комплексирахме задачите за бомбопускане с кацане на грунд, т.е. излитахме от бетонната писта и кацахме на запасната с МиГ-21. С впечатляващо високите си стойки на колесника ПФ-а се държеше като разсърден скакалец, което при МиГ-17 го няма. Модерна беше темата за “козел” при МиГ-21, но такъв проблем при нас не сме имали. При кацането на грунд най-важното е да се подходи в нормално двуточково положение (а не под носа ти да мине мишка) и да се следи скоростта. Тук не се допуска опиране зорлем, защото и без това самолетът след кацането има тенденцията да подскача. Изравняваш, издържаш и... чакаш, без да си играеш с лоста повече. Грундът не е бетон. Колкото и добре да е валиран и подготвен, от “вълните” няма оттърване. Добре е да се помни, че парашутът е доста ефективен, докато спирачките въобще не помагат, особено при по-голяма скорост. Но закъде бързаш, браточка? Тревата е като стъкло в началото, а после спирачният момент нараства прогресивно и се спира съвсем нормално. С една забележка – не спирай напълно, че трябва голяма ръчка след това и двигателят може нещо да поналапа, макар че на пръв поглед заборникът е доста високо над земята. Така си е...
Както беше тръгнало, можеше да преизпълним летателния план, но толкова бързо изразходвахме залежалите от години бомби в склада на комендатурата, че се поразчу. Наложи се да ни спрат, за да имаме боеприпаси да продължим подготовката си регулярно през годината. През пролетта продължихме атаките с попълнението от випуск 1976 г. Имаше спарки, имаше инструктори, имаше време. И днес съм убеден, че ако бяхме поискали, ако имаше нагласа в командването на ВВС, нашата 2-ра ескадрила можеше да се подготви за работа на полигона и в състав на звено. Или поне на мен така ми се е искало...
После времето се промени и хората се промениха. Започна превъоръжаване и модернизация, но до един момент - до средата на 80-те години. След това полека-лека авиацията тръгна назад и загуби много през последните 15 години. Питам се, ще видим ли пак някога изтребителите ни да влязат в кръга на полигона така, както беше преди, или всичко това ще остане назад във времето и спомените?
image
1. МиГ-17 в състав на звено – класика в жанра
image
2. Между два полета
image
3. Полетите на грунд са част от ежедневието
image
4. МиГ-17Ф – изпитаният боец
image
5. Централната стоянка преди полети
image
6. И това се тренира: излитане в двойка с обратен пеленг
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 2

  1. #1
    Reneta Slavcheva 03 фев 2012, 23:33
     
    0
     
    0



    Толкова вълнуващо!!! Благодаря на "В кадър" за
    филмчето!

  2. #2
    Бай Иван 13 фев 2012, 13:21
     
    0
     
    0

    Поизчерпали се били запасите от бомби в Комендатурата... Ха-хахаха...
    Братле, много патетично, така си е, ама "Комендатура" и "поизчерпано" някак не ми се връзва...
    Ако ви е бил надушил Големия брат, че цуцате "Комендатурата" - тва ГУЛАГ, тва Сибир.. щяхте да си мечтаете за него....

    Поздрави!

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker