Първото авиоизложение във Франция ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН БЪЛГАРИН

Pan.bg 03 авг 2009 | 18:27 views (3417) commentaries(0)
img Нещо интересно и издирено от ИК "Еър ГРУП 2000", снимки малко по-късно.

Париж 1909 година

Въведение

ВЕКОВЕ ОТ ВЕЧНОСТТА


И събитията, и хората, подобно на скали в мъгла се преувеличават в нашето въображение, когато се отдалечаваме от тях.

Виктор Юго



Времето, несъмнено, променя нещата. Само че, в случая, ние няма да фантазираме. Напротив, ще си служим с факти.
Времето, колкото и да го ограничаваме, не може да бъде заградено и затворено в каквито и да е рамки. То изтича, прелива се – с предходното, към предстоящото.
Времето е като самолет, който никога, никъде не каца. Всъщност, ние няма да го гоним, за да го достигнем. Безразсъдно е. Нито ще се връщаме кой знае колко далеч назад през столетията, за да открием отличителните му белези. Безсмислено е.
Двайстият век е сцената, върху която се развива действието. Обаче сцената е строена преди това. Съществува сега. Ще я има и после. В двайстия век вечността навлиза от деветнайстия. И носи със себе си старите свои слабости, съчетани с идилични илюзии. Светът е съществувал. И ще си съществува. За нас,българите, вселената в миналото е... само изстрадалата ни страна. За Франция България е била. Но ще я бъде ли и в бъдеще?!
Драгоценната драголюбност между двете държави може би идва от древността. Кога и как кълни, пуска корени, крепне – нека да не се опитваме да откриваме сега.
Важното е, че я има.
Двустранната взаимност между Франция и България, между България и Франция е с многостранни, здрави връзки. Те на са вързани на възел. Към която и нишка от тях да се насочим, ще проследим безпогрешно пътя помежду им. Един съвременен български академик анонсира твърдението, че “през шест мъченически века във Франция почти непрекъснато е звучала думата “бугр”, равна на българин. Така са били наричани катарите (албигойците) в Южна Франция, възприели учението на българските богомили”.
Още през 1217 г. доминиканският монах Етиен дьо Бурбон пише: “Люлката на катарина е България”.
По-нататък ученият ни доразвива теорията си, че особено популярна става тази дума (бугр) през времето на френската буржоазна революция и според Ролан Барт, съвременен френски лингвист: “Тя, въпросната дума, беше символ на времето. На какво? На цялата негова революционна ситуация”.
По-късно, в дните на Парижката комуна, “бугр” отново добива същата широка известност и се превръща в синоним на защитник, на истински патриот. Нещо повече – за вестник “Льо Пер Дюшен” (бр. 14, 1871 г.) представителите на френската прогресивна мисъл като знак на високо отличие са били наричани не другояче, а “бон бугр” – например, “бугр Монтескьо”...
Същият вестник, като прави характеристика на националната героиня на Франция Жана д’Арк, счита за необходимо да подчертае, че тя “бе истинска бугреса”.
За значението на думата “бугр” – българин – може да се съди и като се има предвид, че 70 селища и местности във Франция носят това име – “бугр”.
Към академичната “аксиома” нека прибавим и безспорния факт, че френският ренесансов писател Робер Гарние, през ХVI век, написва драмата “Брадаман”, в която някои от действащите лица са българи. И тя е играна на френската сцена.
А у нас, в България?...
Отдавна поробената ни от османлиите родина не е могла да се радва на същото културно величие, с каквото се е кичила нейната по-старша посестрима. Но тя е използвала всяка възможност да й подражава, да се опитва да прилича на нея. Няма или почти няма напредничаво в интелектуално отношение селище във възрожденска България, в което да не съществува поне по един “Мосю” – най-интелигентният, най-културният от българите там, който познава френските нрави и владее езика на напредничавата държава. Е, не на равнището на френските интелектуалци.
Към края на ХVIII и началото на ХIХ век във Франция излизат две книги – от Фериер Совевов и Роберт Велсх, в които се говори нашироко за България и за българите.
От друга страна, ако се изхожда от известността, с която се е ползвал един от най-добрите за времето си поети на Франция – Ламартин - сигурно не са били малко българите, които са прочели книгата му “Пътуване из Изтока”, написана през 1834 г. А в нея има изказани толкова ласкави думи за нашия народ. Освен това може би не по-малко са били ония, които са знаели за речта му, произнесена в парламента. Ето какво казва Ламартин там: “Българите, които покриват двете страни на Балкана и се простират до околностите на Одрин, са многоброен, честен и трудолюбив народ...”
Четвърт век преди да дойде двайстият, България надига за пореден път глава, за да я видят. Надава неистов вик, за да я чуят. Изстрадва неизтърпима болка, за да я съжалят...Да я забележи и да го заболи светът заради нея. Да се завайка този спокоен свят. Да се разтревожи. Да дойде и да й подаде подкрепящата си ръка.
През кървавата априлска пролет на лето 1876-о, на времето за зазоряването за свобода над България, Франция, с гласа на своя славен син Виктор Юго оглася и зове, че трябва да се тръгне към Балканите. научил за кланетата на каналиите в България той гневно ще говори от трибуната на сената: “Необходимо е най-сетне да се привлече вниманието на европейските правителства към факта, който за тях е, изглежда, толкова незначителен, че те сякаш не го забелязват. Ето този факт: убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели този факт? Свидетелят е само един – целият свят. Правителствата виждат ли го? Не...
Стига убийства, стига кланета: нужни са свободна мисъл, свободно общуване, братство!...”
Зовящият Юго е подкрепен от “злоезичният” Льокроа. За каузата на България се застъпя и един от най-силните публицисти на Франция- Камил Пельотан. Той не иска повече светът да прикрива вината на Турция. В своя вестник “Ла Франс” Емил дьо Жирарден ще настоява да се свърши със заблуждението за “цялостна Османска империя”. А по-късно в брошурата си “Позорът на Европа” пледира за пряка помощ към поробените българи.
За незабавна намеса настояват още Огюст Вакери във вестник “Ле Рапел” и – също там – Гастон Лемей и Иван дьо Вестин. Вестин събира кореспонденциите си за жестокостите у нас и ги издава в отделна книга – “Пътуване в страната на въстаналите българи”.
Разказва се още, че през есента на същата тази 1876 година един българин заминал за Париж, за да изрази непосредствено голямата признателност на сънародниците си пред великия писател Виктор Юго заради застъпничеството му за българите пред френската общественост. А и – пред световната. Намерил го у дома му на ул. “Клиши” и му поднесъл стисканите и спастрени до Франция няколко стръкчета български рози, с корени закрити от напоената ни с кръв земя.
Френският бард на справедливостта ги взел и ги посадил в Парижката ботаническа градина. малко по-късно, на 22 ноември същата година, френският писател получава и два официални документа, преведени на родния му език – благодарствен адрес и почетен диплом от Българското централно благотворително общество, заради което той записва в дневника си: “Българите ме провъзгласиха с един диплом за почетен гражданин на своята страна”.
Странният голям писател! Той не отчитал точно, че малка България по това време не била “страна”. Държавата ни била двор без двери. А и откъде докъде се простирал този “двор”, колко земя завземал, кой кога и как можел да го ползва, знаел само истинският му стопанин – поробителят османлия.
Да, но въпреки това тогава и други двама български избраници, “дипломатически” пратеници на своя народ, предприели по-продължителна обиколка из Европа, за да изразят пред представителите на великите сили на континента ни благодарността на българите за подкрепата им. Драган Цанков и Марко Балабанов, така се казвали те, бързали да се представят на министъра на външните работи на Франция дук Деказ.
-следва-
loading...

Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker