Венецианските търговци и България, 1200-1400 година

Pan.bg 29 юни 2011 | 09:07 views (9015) commentaries(0)
img Укрепването на българската държава в началото на ХІV в. след успешните политически ходова на цар Тодор Светослав (1300-1321) и премахването на татарската хегемония се отразили благоприятно върху стопанското развитие на Загоре, както вече се наричала областта от западните търговци.Увеличено било производството на зърнени храни, развили се скотовъдството и занаятите, нараснал и търговският обмен. Черноморските пристанища били въвлечени в търговията с италианските градове-републики. Те изиграли изключително благотворно влияние върху цялостния стопански живот и паричното обращение. Българските пристанища станали част от европейската търговия – основни тържища на жито, кожи, восък и други суровини. Все пак до началото на ХІV век в европейските наръчници за търговия липсват сведения са стоки от българските земи (най-старият – Пизанският е от 1278 г.). Във Флорентинският наръчник от 1315 г. се споменава за “загорски восък който струва 8 венециански дуката”. В известния наръчник на Франческо Пеголоти, съставен на базата на стари сведения между 1310 и 1330 година се обръща внимание на качеството и цената на ечемика, кожите, восъка и житото (основно износно перо) оот черноморските пристанища. Според него: “...житото от Варна и от Загора и от Вичина и Синопол е по-лошо жито от другите... Житото от такива места като Варна и цяла Загора и Вичина и Созопол, всички вървят по една цена, а другите жита в Романия нямат име. Ечемикът от Родосто струва повече от този от Кафа, 4 карата на модий, а този от Кафа повече от този от Варна, 2 до 3 карата на модий...”
“Благородникът Пиетро Гризоно, венецианец, когато бил в Цариград, докарал около 600 модия жито от Варненска област в Цариград през текущата 1276 година.” През първата половина на ХІV в. именно житото, докарвано от пристанището на Варна, става основен износен продукт. Запазени са многобройни венециански документи, датиращи от 1318 до 1`403 г., в които многократно се споменава житната търговия с варна. От това време са и някои случаи на ограбване на венециански кораби, натоварени с жито от Варна. Цар Иван Александър наредил да бъдат задържани корабите на известните венециански благородници Николо Пизани и Лоренцо Фоскарини. Понеже щетите не били възмездени (съответно 1000 и 4000 перпера), била създадена специална система за възмездяване на търговците. Това обаче съвсем не означава, че венецианците са водили




коректна търговия. В повечето случаи не са плащани търговски и митнически такси. Това в крайна сметка довело до сключване на българо-венецианския договор от 1347 г. в основата си чисто търговски договор с многобройни клаузи за регламентация на корабоплаването, пристанищните такси, мита и пр. Важното било, че във Варна, най-често използваното пристанище, се създавало венецианско консулство и съответно църква и ложа. Първият официален консул – Марко Леонардо, бил назначен през 1352 г. Договорът бил възприет и владетелите на Добруджанското княжество, потвърден от грамотата на цар Иван Александър от същата 1352 г.
Дейността на венецианските търговци в черноморските пристанища, включително и Варна, била крайно затруднена след неуспешната война с Генуа и сключването на договора от Торино през 1381 г. С него се наложила забраната венецианците да отиват “... в земите на Зоагора, подчинени на Добротица”. Явно интересите на Венеция били сериозно засегнати и поради това след 1383 г. репуликата праяви многократни опити за споразумение с Генуа. Проблемите явно са били разрешени, защото вече през 1403 г. Венецианският колегиум за зърното взел решение за доставката на жито в града: “Също така, всеки, както местен жител, така и чужденец, който достави жито с венециански кораби он всички части на Черно море, без Варна, Несебър и Педия, да получи от нашата Комуна три лири, 12 солди в дребни монети, за всеки един венециански старий, ако иска да го предаде на Комуната”. Освен жито венецианците изнасяли от пристанището на Варна “загорски восък, волски кожи, прана вълна, пчелен мед” и други стоки, но предимно суровини.
Търговията на Генуа с Черноморието дълго време е била възпрепятствана от Венеция. С възстановяването на Византийската империя и влизането на Михаил VІІІ Палеолог в Цариград настъпила промяна в политиката на империята спрямо Венеция – главният виновник за създаването на Латинската империя през 1204 г. Благодарение на Нимфейският договор от 1`261 г. генуезките търговци се закрепили в Черно море и, както стана ясно по-горе, изтласкали и дори спрели достъпа на Венеция до традиционните пристанища (основното Варна) за доставка на храни и суровини. Все пак договорът не бил спазен стриктно, защото през 1270 г. Византия сключила договор за търговия и с Венеция. За разлика от Венеция, която ползвала главно пристанищата Варна, Килия и Ликостомо до устието на Дунав, Генуа имала главни опорни пунктове по Северното Черноморие – Маврокастро, Кафа и Пера до Цариград. Генуезката търговия се осъществявала в значмителни обеми главно чрез доставката на храни и суровини по Дунав и концентрирането им в пристанища близост до делтата като Вичина. Правата на Генуа са потвърдени с Византийско- генуезкия договор от 1304 г., с който се разрешавала търговията “във всички земи на Черно море”. Отношенията на републиката с България се влошили при управлението на цар Тодор Светослав. В резулатат на “ощетяванията” на някои търговци през 1316-1317 г. били издадени нареждания на съвета на Хазария, с които се налагала “забрана за търговията със Загора”, “да не се докарва жито от Варна и Анхиало”. Въпреки тези забрани добруджанските пристанища и Варна развиват успешна търговия с Генуа. Дори флотът на адмирал Паганино Дория през 1351 г. се снабдил с хранителни продукти (жито, хляб и сухари) от Варна, Несебър и Анхиало. Многобройни нотариални актове показват, че освен жито от българските пристанища са изнасяли традиционните стоки – восък, пчелен мед, ечемик и кожи. Все пак Генуа трудно успявала да измести Венеция от търговията с добруджанските пристанища, особено след началото на дългогодишната война Добруджанското княжество с Генуа при управлението на деспот Добротица.
Добротица наследил своите братя архонтите Балик и Теодор вероятно през 1360 г. Интересите на княжеството се сблъскали с тези на Генуа за контрола на дунавските пристанища. Стремежът на Генуа да колонизира пристанищата, да измести всички свои конкуренти от търговията по Западното Черноморие, а и хищническата й в много случаи нерегламентирана търговия са в основата на конфликта. Сблъсъкът с амбициозния деспот бил неизбежен. За кратко време Доборотица създал свой флот и започнал успешни действия по море. Пиратски набези срещу генуезките търговски кораби са отразени в редица документи за фиктивни продажби на кораби поради “страхът от пиратските галери на господин Добротица” (1360г.) Генуезците съоръжили през 1366 г. специално хфлота в главното си пристанище на Дунав – Килия, за противодействие на Добротица. Конфликтът се разгорял с нова сила през 70-те години на хІV век. През 1373 г. пиратските галери на Добротица действали на широк фронт, дори за един ден пленили няколко генуезки кораба на север при Ликостомо и на юг при река Резовска. За защита на търговските си кораби генуезците създали на о. Ликостомо маона – сдружение за защита от нападението на българските кораби на “Добротица, проклетия враг на Генуезката република” и “проклет и жесток неприятел на всички генуезци”.
В сметководните книги на генуезката Кафа през 1374-1375 са отбелязани и средствата за съоръжаването на бойни галери за защита на търговското корабоплаване. Деспот Добротица и цар Иван Александър поддържат традиционни добри търговски и политически взаимоотношения с Венеция. Във връзка с това Венеция проявява силен интерес към събитията в Черно море и подкрепя действията на деспота. През същата година избухва и венецианско-генуезкия конфликт за проливите и о. Тенедос. Въпреки първоначалните неуспехи флотата на Генуа разбила обединените сили на венецианци, византийци, българи през 1379 г., а в резултата на мира от Торино (1380 г.) Венеция загубила достъпа до Черно море за две години. Това развързало ръцете на генуезците и техният флот наложил контрол над Черно море. Няма запазени данни за продължаване на военните действия с Добротица, но пък имаме забрани от 1382 и 1384 г. за търговия на “...всяка личност и род, които отиват в земите на Добротица”.
Явно тези събития през 60-80 г. на ХІV в. са се отразили негативно на варненското пристанище и търговията в района, защото след 1369 г. Варна е в ръцете на Добротица и не би могла да не е въвлечена във войната. Градът бил отстъпен на добруджанския деспот в знак на благодарност за съдействието, което оказал на цар Иван Александър, при освобождаването на сина му цар Иван Срацимир и столицата му Видин от унгарски плен. Княжеството се разширило на юг с градовете Варна, Козяк и Емона. Така неговата територия се разпростряла върху целия български Североизток до устието на Дунав. Деспотът Добротица, една изключително динамична личност, оставил траен спомен за своето управление. Създал сравнително мощен флот, който близо 30 години се противопоставя на морската сила Генуа. Водил лоялна политика спрямо търновските царе и техните съюзници от Венеция. Намесвал се политическите събития, свързани с Византия, Трапезунд, Молдоваи Влахия, Унгарското кралство и Златната орда. Не случайно споменът за деспота останал и сред местното население и на неговите врагове и съюзници. Карвунското княжество е наречено “земя на Добротица”. Възприето от турците и достигнало през вековете да носа под името Добруджа.
Деспот Добротица бил наследен от сина си Иванко Тертер (1385-1395). Той заварил Добруджанското княжество в тежко политическо положение – затегнатата от десетилетия война с Генуа, от север нахлували татарите, а от юг се засилила експанзията на османските турци. На 27 май 1387 г. деспот Иванко сключил договор с Генуа, с който войната приключила. Двете страни нормализирали отношенията си чрез “добър и истински вечнотраен мир”, въпреки че повечето клаузи в договора били неизгодни за княжеството. Генуезците придобили правото винаги и по всяко време да изнасят от земите и пристанищата на Иванко стоки и храни и дори злато и сребро и бисери. Генуезците се задължавали да изплащат за внос и износ твърде ниски мита от 1%, а придобили и твърде много привилегии в пристанищата и градовете. В резултат венецианците били изместени от търговията с Варна, която била не само най-големият град и пристанище в земите на Иванко, но и негова столица. Според Мехмед Нешри: “... Добруджаоглу (сина на Доротица) имал една яка крепост, наречена Варна. Той сия взел на престолнина.”
През 1388 г. пред стените на Варна за пръв път се появяват османските нашественици. Вероятно тогава част от варненските първенци организирали заговор срещу деспота и направили опит да предадат града на Али паша. Неговият пълководец Яхши бей бил изпратен да се закрепи в града, но явно заговорът не успял и той бил принуден да се завърне: “Яхши бей тръгнал с малко войска подир двамината неверника. Спрял на едно място близо до Варна, отпратил неверниците и им заръчал: “Вървете и ми донесете вести – добри или зли, ама прави да бъдат! Кажете ли истината, ще ви наградя и ще ви отрупам с милости.” Тръгнали неверниците и вече не се върнали. Разбрал Яхши бей, че са му се надсмели. Върнал се и отново се присъединил към пашата.” Според едно недатирано синодално решение на Цариградската патриаршия и сведението от пътешественика Евлия Челеби, че Варна е превзета от султан Мурад І (загинал в битката при Косово поле 1389 г.), може да се предполага – градът е превзет от турците през 1389 г. Все още обаче Добруджнаското деспотство не е изцяло в ръцете на турците. След битката при Никопол унгарският крал Сигизмунд избягал по Дунав с кораб и през януари 1397 отседнал в Калиакра.
Последен удар върху княжеството нанесли турските съюзници – татарите. През 1395 г. монголите на Тамерлан разгромили войските на Златната орда. Татарите начело с хан Актав се изтеглили на запад и достигнали до Северна Добруджа (Исакча). Последвалите събития са свързани пряко с Варна. Според Несебърската хроника: “В годината 6907 (1399), индикт 7, на 2 февруари, в деня петък, Варна бе заробена (разграбена) от безбожните татари.”
През юли 1402 г. нанесли страшно поражение на турците в битката при Анкара. Султан Баязид І бил пленен. Наследниците му започнали десетилетна борба за османския престол. Възползвайки се от междуособиците, генуезкият благородник и авантюрист Салагрузо ди Негро завладял крепостта Галата и я използвал за база за нападения над търговските кораби. Сведения за тези събития намираме отново в Несебърската хроника: “В годината 6912 (1404), в индикт 12, на 6 юни, Салагрузо завладя Калата и в годината 6913 (1405), на 16 юли отново се оттегли.”
Победителят в турската междуособица – Мехмед І, успял да се укрепи на Балканския полуостров и завладял почти всички крепости, включително и тези по Черноморието. През юли 1413 г. той сключил договор с император Мануил ІІ Палеолог, според който черноморските крепости на юг от Стара планина преминали в ръцете на Византия, а тези на север принадлежали на турците. Започнал нов период от историята на Варна, отново важно пристанище, търговски, административен център и крепост, но в границите на Османската империя.
Варненското пристанище, както и съседните Галата и кастици, е изобразено на многобройни европейски карти (най-ранните на Пиетро Висконти от периода 1311-1320 г.) и портулани, отбелязано винаги с червен цвят, подчертаващ важността на порта. В редица документи са отбелязани и варненски моряци, наемани от генуезки кораби.
Литература:
В. Гюзелев. Очерци върху историята на българския Североизток и Черноморието (края на ХІІ-началото на ХV в.). София, 1995.
В. Гюзелев. Средновековна България в светлината на нови извори. София, 1981.
В. Гюзелев. Венециански документи за историята на България и българите. София, 2001.
Б. Димитров. България в средновековната морска картография (ХІV-ХVІІ в.). София, 1984.
Ал. Кузев, В. Гюзелев. Български средновековни градове и крепости. Варна, 1981.
В. Плетньов. Варна през VІІ-Х в. – История, 2-3, 2002, 104-110.

Цитати:

Из “Ориентиране по корабоплаване (Компас за навигация)”
(Италианско ръководство за Средиземноморието, съставено между 1250-1300 г. Частта за Черно море – около 1296 г.)

От Месембре до Ерминио 8 мили на североизток. От споменатото Ерминио до Варна, ако искате до Галата 50 мили54 на север и малко на северозапад. Варна е пристанище за кораби; не пази добре срещу ветровете, но е добра скеля.
От споменатата Галата на Варна до Карбона 20 мили на североизток.
От споменатата Галата до Калиакра 40 мили между североизток и изток.

Из “Анонимен италиански портулан”
(Съставен вероятно през ХІV в., но познат от препис от ХV в.)

От Ково ди Лемано до Виза в посока от югоизток на северозапад са 15 мили.От Черни нос до Галата са 10 мили. От Росито (Карантината?) до Варна в посока от запад на изток са 6 мили. Варна е град, до Калиакра са 50 мили. От варна до Кастричи в посока на североизток са 20 мили. От Кастричи до Карбона са 30 мили.

Из “Анонимен италиански портулан”
(Познат от ХVІ в., но за основа използвани данни от ХІV-ХV в.)

От Малита, плувайки покрай брега, със северозападна посока се достига до Мисинби, отдалечен на 100 мили. От мисимби до Варна са на север 90 мили.. От Варна до Каяска на север са 70 мили. От Каяска до Констанса на северозапад са 70 мили... При Мисенби има една река, която се влива в морето в източна посока. Варна е една река, която се влива в морето на изток.

Из “Венециански портулан от ХІV в.”

От Месембрея до Анхило са 14 мили. Анхило е град и добро пристанище и има солници. От Месембрея до Варна са 100 мили по картата от североизток към изток. От Месембрея до нос Лемано (Емине) по картната от североизток към изток за 30 мили. От нос Лемано до Визе са 15 мили. ОТ Росито (Карантината?) до Варна от запад на изток са 6 мили. Варна е град и са до Кагиакра са 50 мили. От Варна до Катричи от североизток на югозапад са 10 мили. От Катричи до Карвона са 10 мили.

Из Генуезки ведомости за наемане и изплащане на възнаграждения на моряци

(февруари 1380 г.) На галерите, притежавани от Карло ди Грамалди и Уголино Дориа, наети за моряци – Константин от Варна, Теохар от Варна, Яница от Ликостомо, Никита Ахтополеца, Кинахи Созополеца, Леон от Варна, Сава от варна.
... Георги от Варна – съдружник и моряк в галерата на Ацо де Мари.
(15 септември 1394 г.) Георги от Варна, другояче Доминик от Варна, който живеел в Генуа в крепостта “Св. Стефан”, в собствена къща в Камнарийния квартал, до кръчмаря Яков бил взет като моряк на галерата на Мануел Роверино с месечна заплата 5 либри и 10 денара.
1401 г. На галерата на Пиетро да Франкис, за моряци са наети Манол Българина от Петра, и Димитър от Варна, живеещ в Генуа, близо до църквата “Св. Аснеса”.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker