Как Фердинанд можеше да се размине с престола

Pan.bg 28 фев 2019 | 12:35 views (1770) commentaries(0)
img
Източник:"Armymedia.bg'';Автор Добромир Пелов

„На последний час от живота си ида да се опростя с вас, ида да ви съобщя, че синът ви, братът ви и роднината ви Илия умира от застрелване на братска ръка за правдата, за честта и идеята на славянството. Умирам, казвам, че съм бил честен, че съм искал правдата и че съм въстанал ведно с майор Узунов, храбрия защитник на Видин, и с други мои другари офицери, да протестирам пред правителството за тези неправди и зли постъпки на силните на деня. Спомнете си за вашия Илия.”


image
Майор Олимпий Панов през тревожната 1886 г. Фото ‘Изгубената България’

Това е писмото на поручик Илия Кръстеняков, командир на рота от Пионерния полк в Русе, написано на 22 февруари 1887 г. в местността Левенттабия край Русе. Изкопаните вече гробове очакват осъдените на смърт офицери, взели участие в бунта в Русе, избухнал в нощта на 18 срещу 19 февруари.

След преврата от 9 август 1886 г., когато група офицери-русофили детронират княз Александър I, гражданската война в България е предотвратена благодарение на желязната ръка на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и на благоразумието на неговия пръв приятел от революционните години, военен министър във временното правителство на митрополит Климент майор Олимпий Панов. „Душата, сърцето и десницата” на преврата ротмистър Анастас Бендерев, успява да емигрира заедно с други свои съмишленици в Румъния. Върнатият на престола княз Александър абдикира под натиска на Петербург.

В тези сурови времена регентството начело със Стамболов преминава към крайни мерки, граничещи с репресии – само и само да се умиротвори страната. На тези репресии офицерите-емигранти са готови да отвърнат с въоръжен бунт, който да свали „тираничната власт” и да потърси нов владетел със съдействието на Русия. Романтиката на неотдавнашните освободителни борби е пренесена и сред офицерите емигранти. Те създават Таен централен комитет в Букурещ. Планът предвижда при избухването на бунта да се мобилизират няколко набора и така да се създаде значителна военна сила, с която да се атакува столицата.


image
Майор Атанас Узунов, ръководителят на Русенския бунт

Заговорниците и тяхната кореспонденция с България са следени „под лупа” от властта в София. На 15 февруари 1887 г. полицията залавя писмо на Бендерев до командира на
гарнизона в Силистра капитан Кръстев. Заговорниците разбират, че са издадени и не може да се чака насрочената дата 10 март. Кръстев овладява властта в Силистра. Срещу него е изпратена една дружина от Пети Дунавски полк в Русе с командир капитан Драндаревски. За да не остане Силистренският гарнизон сам, в нощта на 18 срещу 19 февруари командирът на Пионерния полк в Русе майор Атанас Узунов вдига поделението по тревога. В дните между 15 и 18 февруари обаче се е случило нещо непоправимо. Като командир на целия гарнизон майор Узунов свиква не само своите офицери пионери (от инженерно-сапьорните части), но и колегите си от Пети Дунавски пехотен полк. Убеждава ги в правотата на делото и ги заклева да пазят тайна. Неколцина от тях я пазят до излизане от казармата. Те ведната предупреждават окръжния управител Мантов, който се укрива, и така в нощта на бунта не е арестуван. Подчинената му полиция оказва съпротива, която бързо е сломена. Но срещу пионерите се изправят пехотинците. Разбрали за началото на бунта, от Гюргево към Русе тръгват с две лодки Бендерев и Груев, както и Олимпий Панов и Тома Кърджиев. Докато се борят с ледените блокове, корабът „Голубчик”, чийто командир мичман Кисимов е техен сподвижник, е овладян от привърженика на властта капитан Драганов. Без да знаят това, Панов и Кърджиев търсят спасение от ледената стихия на кораба, закотвен по средата на реката. Там са заловени, за да бъдат по-късно осъдени на смърт, въпреки че не са могли да участват реално в „метежа”. Бендерев и Груев така и не стигат до българския бряг.

В Русе бунтовните действия постепенно заглъхват, потушени от пехотинците, полицията и „родолюбивите” дружини „България за себе си”. Това става, след като майор Узунов е тежко ранен. От раните си умира неговият сподвижник подполковник Димитър Филов, баща на бъдещия премиер и регент Богдан Филов.

Предупредено за очакваните бунтове, правителството на Васил Радославов открива нова командна длъжност – началник на Източния корпус, и назначава на нея майор Рачо Петров. На 19 февруари в Бяла го застига телеграма на военния министър полковник Данаил Николаев, която гласи: „Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички метежници и разстрелят в 24 ч. Вам ви се дава право да утвърждавате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерния полк да се разстрелят до един, а от войниците – на пет един.” Не закъснява и заместникът му подполковник Стефан Паприков. Той телеграфира директно на „магистратите”, като направо определя присъдите.
Какво може да се очаква от военнополевия съд, получил такива „указания”? Все пак нечие благоразумие е просветнало и не са извършени масови разстрели на унтерофицери и войници. Всички офицери начело с тежко ранения майор Атанас Узунов са осъдени на смърт на 20 февруари 1887 г. Рачо Петров им предлага да подадат молби за помилване. Узунов и Панов отказват. Майор Петров обаче е упорит – трябвало му само формална „книжка”, върху която да сложи спасителната резолюция. Двамата офицери склоняват, но започват така: „По искането ви…”.

Стамболов и вдовиците


image
Дори Наталия Каравелова става жертва на ‘тирана’

„На осъдените е разрешено да се срещнат с близките си. При Олимпий Панов не идва никой. Дежурният офицер връща Наталия Каравелова, понеже не била близка, а само „позната” на Панов”. Това пише Иван Дренски в книгата си „Олимпий Панов” (Военно издателство, 1964 г.)
Той описва и как вдовицата на Любен Каравелов е преживяла вида на обезобразения от изтезанията в „Мантовите гробници” Олимпий Панов: „В момента, когато полицаите подкарват Олимпий към входа на окръжното управление, една възрастна жена, висока, със снежнобяла коса, изплаква и го прегръща – Голубе мой, шта су то урадили са табом? Полицаите са слисани. Мантов се спуска с вдигнат камшик, но се стъписва…”
Дренски пояснява по-нататък: Наталия Каравелова живееше в Русе, за да бъде, както казва тя – „близо до гроба на моя Люпко”. Тази жена, в дома на която винаги намираха хляб и подслон Ботев и Левски, членовете на БРЦК и куриерите на революционната организация, която разпродаде скъпи наследени вещи и накити, за да поддържа вестниците „Свобода” и „Независимост”, на които тя беше и словослагател, и коректор, и експедитор, получаваше „народна пенсия” от… 50 лв. месечно. Скоро след бунта в Русе Наталия Каравелова беше обвинена, че е участвала в него и изгонена от България, а пенсията й – отнета.”
Най-вероятно това е станало заради ярката й защита за Олимпий Панов, когото тя познава още от Букурещ. Тогава той е помощник в революционното дело на Каравелов, а председателят на БРЦК го нарича „Гълъбе мой”. „Огромната” пенсия от 50 лв. е отнета по заповед на регентите, начело на които стои Стефан Стамболов, също храненик на Каравелов и Наталия.
Това твърде много напомня една друга пенсия – трийсетте лева на Венета Ботева, за които внучката й Венета Рашева споменава в книгата си „Внучката на Венета Ботева разказва” (Издателство на НС на ОФ, 1976 г.) Потъналата в немотия вдовица на Ботев пише прошение до председателя на Народното събрание Стефан Стамболов с молба пенсията й да бъде „повдигната” поне на 50 лв. Отговор няма. Спасението идва от наследството, което владиката Панарет, вуйчо на Венета, й оставя, за да може тя да отгледа децата си Димитър и Иванка.
Дали всесилният след Освобождението някогашен хъш, извисил се до председател на „камарата”, до премиер и пръв регент, не е затаил завинаги в душата си обида към Каравелов заради прякора „Стойко Мъглата” и завист към съавтора си в сбирката „Песни от Ботйова и Стамболова”?
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка