Бенковски представя България пред света

Pan.bg 08 май 2019 | 12:52 views (2180) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор: Добромир Пелов

image

„Белово беше напреде ни. В това село има станция на Хиршовата железница, тук е краят на Цариградската линия, тук се намираха много изтънчени европейци: немци, италианци, френци, гърци. Тук, в това село, ние щяхме да се съприкосновем с цивилизованите хора, които имат възможност да запознаят с нас целия образован свят.”

Така летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов пресъздава в своите прочути „Записки…” представянето на българската въстаническа армия пред многобройните чужденци. Ще ни гледа целият свят, убеждават Захари и по-първите му другари Бенковски, за да смекчи той своето „люто” отношение към иностранците, които всичките били „до един наши неприятели и шпиони на Турция…”
Въпреки предубеждението на Войводата, който поначало не обичал „философите и тяхната граматика”, за което нападал дори Волов, картината в селото се оказва съвсем различна.
Хвърковатата четаприема боен походен ред и поема по пътя към Белово и железопътната станция. „Наредени по двама, с голям такт и песни, тръгнахме към Белово, пише Захари. Сивият ат (кон) на Бенковски, който той тук възседна за първи път, се изправяше на задните си крака всяка минута.” Още извън селото въстаниците съзират 15–20 души, всичките чужденци, главно далматинци, сърби, италианци, които ги посрещат с викове „живио и вива капитан Бенковски!”
„Но и не бяха само българите и славянските колонии в Белово, които се възхищаваха. В тяхното тържество взеха участие и другите европейци. Те махаха с шапките си, а жените им, които се трупаха по прозорците – с белите си кърпи. Да живей, живио, вива, ура – вървяха из едно”, пише Захари за това невероятно посрещане на Българската войска – Хвърковатата чета от хора от всякакви народности, които, въпреки че работят в Османската империя, са съпричастни към борбата на християнските си братя. Това сякаш дава криле на изтощените от няколкодневните преходи през планинските чукари български конници. „Четатата тържествуваше, пише Захари. Тя беше в апогея на своята слава
Мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци, певците напъваха гърди да привлекат повече очи върху си, други разиграваха конете си все за същата цел. Но всичко – напусто: те бяха съзвездие, голямото светило беше Бенковски. Той ставаше по-величествен от минута на минута, той беше предмет на овациите, той изпитваше най-стремителните и любопитни погледи…
На всички възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно – с клюмане на главата си и с махването на сабята си, която държеше с дясната си ръка.“
Така тържествено влиза Хвърковатата чета в интернационалното село Белово, където Бенковски представя България пред света в най-героичния й облик и мълчаливо, но тържествено обявява Възкресението на българския народ.
В лична среща Войводата още веднъж впечатлява чужденците и ги убеждава, че имат насреща си не просто бунтовник, а български държавник. Както разказва Захари: „Находящите се в Белово европейци – немци, италианци, гърци, искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно. Те ни поздравиха с успеха на въстанието, сърадваха ни и наглед се показваха, че
повече са възхитени и от самите българи
Бенковски им отговаряше кое на италиански и полски, кое чрез други, които служеха за преводачи.” Според Захари Стоянов „освен езиците турски, арабски и отчасти персийски Бенковски говореше още: румънски, гръцки, полски и малко италиански”. Разговорът с чужденците на родните им езици ги впечатлява още по-силно. Възхищението, което те изпитват към Бенковски и неговите юнаци, има и своя материален израз: „Много подаръци, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне приехме ние от европейците, пише Захари. Съкровищникът на четата М. Шишков, който беше изсипал една торба бели меджидии върху една маса, канеше всички притежатели на подарените неща да им заплати. Но те не приеха по благороден начин, дори и за ония оръжия, които ние им поискахме да ни подарят, понеже имахме голяма нужда от тях…”

„Разни личности дойдоха да поздравят войводата, спомня си Захари Стоянов за този славен 27 април на 1876 г. В тяхното число имаше и един сърбин, който дойде само за това да прочете на Бенковски една ода, посветена нему. Тя се захващаше така – че тъмен облак се подал от град Панагюрище, посред който летял орел с огнени крила. Облакът не бил нищо друго освен нашата Хвърковата чета, а орелът – Бенковски. Докато сърбинът прочете тия стихове, три пъти се спира да трие сълзите си…”

И жена в Хвърковатата чета…


image

„Запиши, че днес, на 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича Мария Ангелова, родом наша българка, името на която ще остане записано в историята, каза ми Бенковски тържествено, понеже знаеше, че държа бележки (водя записки).”
Така Захари Стоянов разказва за влизането в Хвърковатата чета на първата и… единствена жена. Мария се присъединява към Хвърковатата чета в Белово. Тя е омъжена за далматинеца Иван Шутич, работник по Хиршовата железница. „Мария Ангелова, млада жена на 17–18 г., е родом от Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутич”, пише Захари.
Далматинецът е един от първите чужденци, които посрещат радушно Бенковски и четатата му. Когато е време българската конница да върви към Еледжик и след като са получили въстаниците много оръжия от другите чужденци, те искат и от Шутич да им продаде своята пушка „лафоше” и револвера си, но той отказва. Питат го за какво са му, след като ще върви с другите Хиршови работници към Одрин след опожаряването на станция Белово. „Да вървя за Одрин? Това е унижение за мен, господа, извика Иван Шутич малко сърдито, разказва Захари. Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа, и заедно с жена си ще дойда с вашата чета!”
В Белово Хвърковатата чета добива интернационален характер. „Но не бяха само Иван Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета, пише Захари. Кръстю Некланович, също далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, отдавна чакаше да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци, един германец на име Албрехт и др. За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък, заповяда Бенковски.” Тази жена, или по-скоро младо момиче, както го описва Захари – 17–18-годишно, изминава достойно целия труден и кървав път на четата. „Нашата хероиня Йонка”, както я нарича летописецът по рожденото й име, преди да мине под венчило с далматинеца, тръгва от Белово до Еледжик, а след това до връх Лисец, откъдето вижда пожарите на героично Панагюрище. Тя и съпругът й заедно с другите далматинци поемат след погрома с четатата към Стара планина и тя преживява всичките засади, потери, писъка на куршумите, балканските люти бури и седемдневен буквален глад. Наистина, Захари споменава за нейните сълзи и отроненото „Майко, майчице, за това ли си ме родила…”, но признава силата на духа й, който изневерява на доста четници, дори на такива стари харамии като Тодор Хайдутина, който още в подстъпите на Балкана успява да избяга, или на Крайчо Байрактаря, който оставя знамето и не тръгва в последния поход на четата от Поибрене през Мирково, та чак до Тетевенския балкан. Спасението от мъките за Йонка-Мария идва на 7 май, когато далматинците, които виждат, че въстание няма и не искат да умрат от глад из деретата, решават да слязат в Тетевен. Те имат австрийски паспорти, а версията им пред властите е, че са били взети като заложници още в Белово и насила са съпровождали бунтовниците в техния кървав път.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка