Ньойската гилотина

Pan.bg 30 дек 2019 | 11:44 views (275) commentaries(1)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор Добромир Пелов

Преди век – 27 ноември 1919 г.


Легендата за счупената златна писалка, която Стамболийски претрошил в яките си пръсти, след като подписал убийствения Ньойски договор, си остава само утешителна измислица. Както много неща у нас – във всеки манастир има „скривалище на Левски”, периодично някой вади от бабини сандъци и дядови дюкяни „пушката на Апостола” или „сабята на Ботев”. Според професор Иван Илчев договорът е подписан в мрачно мълчание, след което българският министър-председател оставил внимателно писалката, която въобще не била златна, изправил се, поклонил се и излязъл. Другите членове на делегацията не положили подписите си – в знак на протест. Никой не им обърнал внимание. Победителите бързали „да входират” документа…

Ударът по националното самочувствие бил жесток. Друга легенда гласи, че коравият земеделец с „напърчени” мустаци се разплакал и попитал – защо постъпвате така с нас. Отвели го в съседна стая, където му показали картина, изобразяваща обезглавяването на император Балдуин Фландърски от цар Калоян. И сега французите си отмъщавали за поруганата някога чест. Легенди… Според проф. Илчев нещата се развивали делово под мрачния знак на диктата на победителите.
Какво свидетелства Димо Казасов, който е съвременник на събитията. Неговият разказ е вече за времето, когато Теодор Теодоров е подал оставка като премиер, не желаейки да поеме тежката историческа отговорност „Една многочислена делегация се беше отправила още от август за Париж, за да защити правата на българския народ пред мирната конференция. Илюзията, че тази делегация, съставена от политици, историци, географи, етнографи, правници, икономисти и пр., ще може да упражни полезно за България въздействие, беше всеобща. Българската политическа мисъл продължаваше все още да страда от наивен романтизъм, който й позволяваше да вярва, че в Париж ще се пледира не пред победителя, а пред справедливи съдии. Делегацията бе фактически арестувана в замъка Ньой. „Връзки” й бяха позволени само с птиците и дърветата на обширния парк. На 27 ноември 1919 г., обкръжена от натегната враждебност, делегацията, предвождана от Стамболийски, сложи подписа си под поднесения й диктат…”
В сравнение с договорите с другите победени страни Ньойският е най-жесток. Дори разделянето на Австро-Унгарската империя и даване на независимост на чехи и словаци е прогресивен акт. Докато подходът на победителите под диктата на французите е необяснимо суров. Своята




неприязън те показват още при окупирането на България, когато демонстративно вкарват в нашите предели главно колониални войски – оттам, и толкова разкази и истории за „сенегалците”. В първите месеци на окупацията, както разказва Г. П. Стаматов, е наложено дори унизителното положение, че българи не могат да се движат по софийските тротоари. Те „тепат” по паважа и калдъръма, докато сенегалците шестват на стъпка по-високо от тях. И въпреки това наследниците на Дантон, Робеспиер и Марат се смятат за великодушни – отстъпили пред молбите на водената от Ляпчев делегация, да не допуснат влизането у нас на сръбски, гръцки и румънски войски. Че те, както имали да си отмъщават…
„България по силата на Ньойския договор отстъпи на Сърбия пет ивици земя, пише Казасов в своята книга „Видяно и преживяно”. Те бяха при Кула, Цариброд, Трън, Босилеград и Струмица, възлизащи на 2430 кв. км с 91 888 жители. На съглашенските сили бе отстъпена Южна Тракия от устието на р. Места до устието на р. Марица заедно с Одрин – общо 8423 кв. км с 230 000 население. Очакванията за връщането на загубената през Междусъюзническата война Южна Добруджа не се оправдаха. Едни от най-тежките постановления бяха формулирани в чл. 48, 66, 121 и 127 на Договора. Последните два члена се отнасяха до репарациите които бяха определени в размер на 2 250 000 000 златни франка и към които се прибави и едно задължение в натура – България трябваше да предаде на Гърция, Румъния и Югославия 37 825 глави едър и 33 000 глави дребен рогат добитък.”
Победителите не могат да простят и на Българската армия. Едва ли заради отсечената преди векове глава на Балдуин. По-скоро – заради стотиците сражения, в които българският офицер и войник громи прославилите се в битките срещу германци и австрийци съглашенски войски. Димо Казасов пише за гилотинирането на родната войска: „Чл. 66 – Общото число на военнослужещите в Българската армия не трябва да надминава 20 000 души, включително офицерите и чиновниците от допълнителните части. Независимо от това ограничение установяваше се не наборна, а наемна доброволческа войска, чиято издръжка хвърляше ново тежко бреме върху държавния бюджет…”
За жестокостта на договора говори и Никола Станев в своята „История на Нова България” (София, 1925 г.). Става дума за съдбините на откъснатите от Отечеството българи „На българите не се признавало правото на самоопределение. Съглашенските велики сили с голям труд и почти насила накарали Румъния, Сърбия и Гърция да признаят някакви „права на малцинствата” – свои църкви, училища, книги, език. Тия права впрочем останали само на книга…”
Противоречивата личност на Александър Стамболийски е натоварена и с историческия белег на човека, подписал Ньойския диктат. Имал ли е избор? Какво щеше да стане, ако „чупенето на писалките” беше продължило до безкрай? България е окупирана, изтощена от войната, в международна изолация… Разлютен от „българското твърдоглавие”, Клемансо заплашва, че ще скъса Солунското примирие и фактически войната ще продължи. Не е ли съществувал рискът, ако все не подписваме проклетия договор, „децата на братството, свободата и равенството”, гордо пеещи „Марсилезата”, да ни превърнат в своя своеобразна колония, каквито те имат по целия свят? И по тротоарите да продължат да шестват сенегалците. Подписът на Стамболийски спасява отечеството. Защото макар и победена и унизена през 1919 г., България се възражда. За да отхвърли след две десетилетия военните клаузи на Ньойския договор…

Гласа на разума не чули…

image

„Мирната конференция се събрала във Версай, до Париж, пише Никола Станев в своята „История на Нова България”. Присъствали председателят на Американските щати – Уилсън, английският министър-председател Лойд Джордж, френският Клемансо, италианският Орландо и министри от всички държави, съюзници на Съглашението, сиреч, целият свят на земното кълбо с изключение само на Русия. Победените и 6-те неутрални държави не били викани. Това бил един безпримерен в историята всесветски ареопаг…
Уилсън настоял на своята програма от 14 точки за мир. Той желаел най-първо да се основе Общество на народите. Сетне да се разрешат другите въпроси с германско участие… Думата взема Клемансо и казва: Уилсън е великодушна и човеколюбива душа, но повечето от идеите му са химерични… Кой е виновникът за войната, пита Клемансо. И отговаря – Германия. Ние, победителите, имаме правото. Ние ще наредим света и ще образуваме съюз на народите, па ще поканим победените според степента на тяхната виновност и разкаяние да се присъединят. Германия ще бъде поканена в обществото най-подире. Уилсън добил мрачно настроение. Неговите идеи се разбивали като морски вълни в скалите. В „Сорбоната“, в която по-рано бил избран за почетен доктор на правото, той казал: „Един силен дух на обновление е необходим за света. Една висока справедливост за всички народи трябва да се създаде и да се закрепи чрез общите съвести.” Ала никой не чул тоя глас. Уилсън останал в съвета като сянка, отколкото като фактор…
Vae viktis – тежко на победените, пише Станев. Победителите решили да обсъдят всички въпроси и да приготвят договорите сами, без да изслушат, нито да питат за нещо победените. Приело се: обезщетение и ТЕРИТОРИЯ не може да се иска от победител в полза на победен…”
Големите победители имали още една грижа – как да удовлетворят претенциите на малките си съюзници. Както пише Станев: „Клемансо иска мир и гаранции за народите. Първата ни длъжност е да смажем германския милитаризъм, казва той, на второ място иде правото ни да поискаме изплащане на повредите и загубите от войната, на трето – ТРЯБВА ДА ЗАДОВОЛИМ СЪЮЗНИЦИТЕ СПОРЕД СКЛЮЧЕНИТЕ С ТЯХ ДОГОВОРИ…” Историкът пояснява тази точка от френската позиция: „Съглашението търсело съюзници в най-тежкото време на войната. Тогава било принудено да дава големи обещания, които сега трябвало да изпълни…” Така на „софрата” на големите се наредили Сърбия, Гърция, Румъния. Като нямало откъде другаде да откъснат „тлъста мръвка”, всички протягали ръце към България. Какви ти тук американски идеи за разум и справедливост…
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 1

  1. #1
    Borei 30 дек 2019, 12:20
     
    3
     
    1

    Да, жестоко сме си изпатили тогава, понеже все се врем между шамарите!

    НО, има и свидетели на събитията тогава, които хвърлят друга светлина върху големите игри.

    Този американец от еврейски произход се е познавал лично с Вудру Уилсън, милиардер е и е бил също тогава свидетел във Версай.
    Нещата, които разказва са изключително интересни. Точно тогава започва омразата на германците към евреите и тогава е създадена и причината за ВСВ!



    Има го на немски и на английски в нета. На Български никой не го е превеждал, макар че има смисъл, да знаем и ние тези важни неща за нашата история!

    Не е трябвало да подписваме нищо тогава! Какво повече бихме могли да загубим от това, в този проклет договор?

    Историята показва, че не е никак лесно, да се покори един народ, ако сам не се съгласи на това!
    Дори и французите да са решили да ни окупират, щяхме да водим ожесточена партизанска война и рано или късно такава победа за тях нямаше да има смисъл и щяха да се откажат от нашата окупация!
    Просто делегацията е трябвало да си отиде от Париж и толкоз!!! Пък да ги видим, какво ще правят?

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker