PAN.BG ПРЕДСТАВЯ: ВОЕННИЯТ ЖУРНАЛИСТ КОНСТАНТИН ЛИЧЕВ - ЗА НЕГО МЕЧЪТ БЕ СЛОВОТО! (от рубриката Творци с пера)

Pan.bg 25 май 2020 | 11:20 views (529) commentaries(0)
img
Константин Тодоров Личев
Ако бе жив, на 14 май щеше да навърши 72 години...
pan.bg- автор Стефан Стефанов



Подсигурен и с патентования си псевдоним – Диониси Лавров – той бе един от твърде тежките, както при отстояване на дадената си дума на продуктивен авиационен публицист, така и... на нескрити килограми.
Роден на 14 май 1948 г. в Плевен Коци Личев произхожда от будно, борческо семейство. Завършва средното си образование в града-герой, постъпва школник в Долна Митрополия, а след година е курсант в Лвов, Украйна. Произведен офицер, той е разпределен да изкара командирски двугодишен стаж във ВНВВУ “Г. Бенковски”. Там е кореспондент за авиацията в училището, след което постъпва на журналистическа работа.
Следващата година, 1974-а, месец март, Коста се жени за състудентка и приятелка на сестра му. И си имат трима синове: Теодор, Владимир и изтърсака Сашо.
Широка душа, щедър, дори редкопръст, по време на следването си в Лвов, той след сватбата си става много грижовен съпруг и баща, педантично пестелив и съобразителен вестникар.
Близо десетилетие и половина е в авиационния вестник “Страж на родното небе”, като преминава през длъжностите редактор, редактор на отдел, заместник-главен и главен редактор на вестника. Докато работи тук, задочно завършва нашата Военна академия.
След създаването на сп. “Криле” през 1981 г., К. Личев последователно е заместник-главен редактор, по-късно – изпълняващ длъжността главен и... е последният, който издава последният и единствен за 1992 г. брой.
От “Криле” отива главен редактор на в. “Арх и арт борса”, а след година е съосновател заедно с Росен Панчелиев и шеф на “Вестник ВВС”. През 1994 г. полковник Константин Личев става заместник-главен редактор на органа на МО – в. “Българска армия”. Една от радостните новини за него е, че списание "Криле" е възстановено през 1995 г. от приятеля му и журналист Росен Панчелиев.
През 1989 г. за една година е заместник-началник отдел “Информация и връзки с обществеността” в Главния щаб на ВВС, след което излиза в пенсия и работи като журналист на свободна практика.
Член на СБЖ от 1977 г. той е основател и първи председател на дружество “Журналисти – приятели на авиацията”. К. Личев бе един от десетте носители на голямата награда за публицистика на СБЖ за 1998 г. Интересуваше се главно от пределните възможности на човека в




космоса, от авиация и парашутизъм, от история и изкуство. Завършва пълен курс към Научния център по национална сигурност.
Редовно сътрудничи на военните редакции при Българското радио и телевизия.
Има странно хоби – неуморно да облагородява дворното им място в с. Бойковец, Етрополско, където имат вила, а той я доизмайсторява.
Без да боледува продължително, след сърдечна операция в болница “Света Екатерина”, той умира на 20 май 2006 г.

Корени
(Разказ за Коцето Личев)


Както казваше Коста, като ти е пуснат пъпът в кръчмата, не се прави на прекален въздържател. Момент, моля! Ако започвам писанията си така, то не е за да го окепазя, да го представя като някакъв непрокопсан пияч. Напротив. Никога никъде не съм го намирал даже с грам надхвърлили нормата. Само че той обичаше да употребява подобни притчи. Примерно негова е поучителната мъдрост: “Много, много преди човекът да открие барута, пушката, самолета, парашута, презерватива, колелото, медицинската сестра и пр. Човечеството е измислило кръчмата. В кръчмата се раждат гениалните идеи и великите изобретения”.
Който иска, нека го оборва.
Нас, с него, ни сближи преди всичко землячеството. И двамата сме със селски произход – плевенски. Колчем кандардисвах компания, в която сме се оказвали, че моето малко рождено място е много голямо на нещо по-така, той все ми опонираше. Варно, тяхното, понеже е по-борческо, бе и по-облагородено. Неговият пелишатски джинс, Личевият, е един от най-личните там. Предците му кой знае откога са пуснали корени сред нивята. Той така и не ги помнеше всичките. За бащата на баща си Коста официално го е заявил: “Няма да забравя дядо си, който и през най-големите жеги косеше препасан с червен пояс, облечен в бяла, плувнала в пот лененотъкана домашно шита риза. Селянин съм, защото обичам да скитам с ловна пушка из полските гори, да крада дърва в студена зима, да садя чесън напролет.... да казвам, че полето ражда герои, а балканът - хайдуци”.
Така твърдеше той. Макар че си беше гражданин. Фамилните му корени, колкото да бяха яки и дълбоки, напоследък не се спускаха надолу, а плъпваха настрани, търсеха по-плодородно, по-торено с хора място. Татко му, активен антифашист, имаше високоотговорна работа в Плевен. Там, в своя къща в центъра на града, живееше с жена си Надежда. И двете им деца – и момичето, и момчето, той, Константин Тодоров Личев, са родени в Плевен. Коста – на 14 май 1948 г.
В интересния ни исторически град завършва прогимназиалното и средното си образование.
Войник го вземат в школата на ВНВВУ “Георги Бенковски” – долна Митрополия. Обаче, още не годинясал, го примета курсант във военно-политическото училище в Лвов, Украйна, специалност журналистика.
Необузданата му натура бързо му спечелва име на безразсъден бохем. Че кой акъллия щом влезе в заведение и ще се провикне: “На всички донесете по едно от онова, което пият, аз го плащам”... И други легенди се разпространяваха за Коста, но може и да са преувеличени.
Когато се дипломира, според статута на студентите-лвовци, първо се изискваше всеки от тях да изкара поне двегодишен стаж им войсковите части, преди да бъде назначен за щатен журналист. От 1971 до есента на 1973 г. Коста беше кореспондент за авиацията във военновъзушното ни училище. В по-сетнешна соя анкета той си спомня: “ Да попадна в авиацията ми помогна шансът на разпределението след завършването на военното училище. Щастливата случайност ме облече в авиационен мундир. Благодарен съм на съдбата за това. Небето е необуздана стихия, която мами и зове. То е част от вечния стремеж на българина да опознае и да покори далечното и незнайното. Всичко това го има само в авиацията. В това небе има място и за журналисти...”
Редовно редакторско място той зае във в. “Страж на родното небе”, където премина през всички следващи длъжности на изданието – редактор на отдел, заместник и – главен редактор на вестника.
Като офицери от армията и ние имахме задължителни часове по спортуване. По-старшите и по-старите, естествено, изпълняваха министерската заповед главно чрез туризъм. Младоците от “лвовската лига” обаче обичаха и да подтичват. С часове търчаха подир топката между малките вратички на футболното игрище. Вэъпреки възрастовата разлика и аз не изпусках играчките им. Само че мен ме избутваха все по-изотзад – отбрана. Коста се озоваваше и зад мене. Корема, килограмите, които отрано понатрупа, го поставяха предимно на вратарския пост. Запречваше почти напълно “портата”.
Със Страеца, Ленко Петров, винаги бяха от един отбор. Двамата бяха много големи приятели. Семействата им – също. Коста се беше оженил за Савка, състудентка на сестра му, английска филология. На стареца съпругата му се казваше Мария. Макар че Ленко отговаряше в печата по пограничните въпроси, а Коста анализираше авиационните, общата им дружба си остана докрай. Не само на думи той обичаше небето. И не главно заради това, че в Плевен му пищяха ушите от прелитащите самолети – на ята или солово, от училището или откъм Каменец. Коста най-точно си го е определил: “На родения да лети не му се полага да пълзи. Няма по-трагично от ранен, подхвъркващ орел”.
Препис по памет си позволявам да направя – в най-синтезиран вид.
По линия на международния обмен бяха определили аз и Румен Атанасов да гостуваме във всекидневника на Одеския военен окръг “Защитник родины”. Какво му стана на Румен, отказа се. На негово място определиха Коста.
Беше лято. Качихме се от софийския перон униформени, с по едно леко пътническо куфарче в ръка. Какво повече?...
На гара Плевен баща му ни посрещна. Подаде през прозореца на нашето купе кашон с бирени шишета. Пълни. Омешани с ледени парчета. Омотани в найлон, та да не подмокрят... Коста ликвидира бирения лимит до Русе. Пи е се поти, поти се и пи. Даваше и на мене. Но повече от две бири как да изпия за 3-4 часа! Хубаво, че позахладня и през Молдовата не го мъчеше жаждата.
Голямо гостуване беше, разкошна работа.... Посрещане, настаняване, като на депутатска делегация. Програмата – приказка! Заради него, нали е авиатор, предвидиха посещение във военновъздушно поделение. Заради мен присъствахме на комплексен делничен ден в пехотния полк с командир бесарабският българин полковник Георги Тодоров. Той после прие и дивизия, генерал стана.
В редакцията разгледахме всяко кътче, запознахме се с всяка дейност и деец. Устроиха ни среща с космонавта Шаталов, за да вземем от него колективно интервю.
Освен организираните военни посещения хората бяха помислили и за развлечения. Отведоха ни с вертолет в родното село, БЛлагоево, на колегата военне журналист Валентин Кирязов, също бесарабски българин. Попяхме на български, нагостиха ни по нашенски... войничето Толя, шофьор на служебната волга, денонощно беше на наше разположение.
Домакините ни дадоха да разберем и какво е то истинска руска баня. След шибането по гърба с пръчкова метличка като се измъкнахме от сауната, здравеняци ни вдигнаха от шезлонгите и ни хвърлиха във вкочанясващ от студ басейн. И като проляхме поне по кофа пот, местните мъже ни показаха как да я компенсираме с бира. Кашон ли?!... Главният редактор на “защитниците”, полковник Николай Симеонович Волков, ветеран-фронтовак, му скри топката на Коста. Не само му разказа играта, ами и практически му показа как се поглъща бира. Като жабясал.
И на рыбалка ни разходиха, на Иличовското езеро. Само че Коста като го хвана пак жегата, хвърли якето и панталона си в лодката, а той се хвърли във водата- докато да му видим мустака над укротилата се повърхност и стражевият катер довтаса. Забранена зона, значи!... Хм, за цяла лодка с пишман рибари можеше, а за един “тюлен” – не.
Ядохме “уха”, рибена чорба, въпреки че където каквото и да посетяхме посрещачите усмихнато ни разясняваха разведческите си разкрития: “Знаем, знаем... Единият от гостите говори чудесно руски, а другият не яде риба”.
За рибата с Коста сме се поскарвали не веднъж. А щом започнех да разказвам как, когато есенно време измиваха захарната фабрика на Долна Митрополия и изхвърляха мърсотията и меласа във вита, цялото ни село се извървяваше при реката. Баби и деца ловяха омаломощената и опиянена риба от сами брега, без да се натопят и намокрят нещо, докато ние, по-ербапите, стигахме до средата на коритото, където щом забележехме да зяпа някой едър клен или шаран, каквото и да е голямо парче, удряхме с кривака зад зурлата, то лъсне корема и ние го измъквахме на сухо. Стискаш го за главата, а опашката му се влачи по петите ти...
Коста все кипваше. Не изтрайваше. Казваше, че си ги съчинявам. Но той ще ми покаже, нека му дойде времето.
И то дойде. Като пристигнаха да си върнат визитата, Главният на одеския вестник и офицерът, който ни съпровождаше там – Валя Воронин, ние им организирахме лов в село Пелешит, Плевенско. Какъв бе тоя язовир, колко шарани имаше в него, как бяха захранили това кюше, където рибарихме, но... кълвяха пустите му шарани и на гола кука, без никаква стръв. Имах чувството, че клечка с криволче накрая да потопиш и ей такъв шаран ще налапа. Само да си кадърен да го издърпаш. Няма майтап, това не са рибарски лафове. Честна дума.
Защо бе тая лакомия, питах се после. Два чувала да напълним, а два шарана от приготвените вечерта да не можем да изядем.
Публицистичните прояви на Коста продължиха по прежному и след съвместното отразяване на страниците на двата ни вестника, в които работехме, на единната ни “специализация” при приятелите по пера. Той пишеше често. Материалите му бяха сериозни, изследователски. Не случайно го направиха заместник-главен редактор на сп. “Криле”. Накрая пое и поста главен, ама, комай повече докато да ликвидира списанието.
Коста го направи с гордост. Заслужават да се припомнят достойните му думи като корекция на стореното: “Гордея се с пръкването на “вестник ВВС” и появата на “Авиоклуб Криле”. Това ми стига да кажа, че и аз съм дал нещо на света – разбирай българските ВВС.” На споменатите издания той е съосновател и главен редактор от 1992 до 1994 г. Преди това еднолетно се мъчеше да се адаптира като главен редактор на в. “Арх и арт борса”.
Висшестоящи военни решиха и го изтеглиха за заместник-главен редактор на всекидневника на МО в. “Българска армия”. Четири години бе зам., след което го заселиха за шеф на информацията н Главния щаб на ВВС, само за един сезон. Докато да го пратят в “последна глуха.”
Пенсионираха го през 1999 г.
Понесе го повече от болезнено, въпреки че повечето от прокудените побратими ги отпратиха също на тая “пределна” половинвековна възраст. Погледнато от принципна гледна точка то си е: тъкмо омъдрял човекът, точно станал подходящ за сериозен творец и ... Чао! Не чакай чудеса, човече!
Не че Коста беше човекът-чудо в журналистиката. Просто бе публицист. След като го пенсионираха продължи да пише. Намираха се приятели да го публикуват. Както той на мене, когато бях в неговото положение. Само че аз работех в системата като гражданско лице. Правех му цели страници. Някога той пък даваше сценарии, по които заснемахме документални филми за програма “воин” на Българската телевизия. Правеше и предавания за радиото.
И все пак, сравнявайки го със сега, когато всеки, който знае азбуката, има основание да се счита за мастити автор, Коста имаше костуемата си закваска. Него го приеха за член на СБЖ през 1977 г., след съвсем къс професионален стаж. Защото го заслужаваше. Той стана един от десетте носители на голямата награда за публицистика на СБЖ през 1998 г.
Интересите му излизаха извън стандартните. Любопитни му бяха проблемите за пределните възможности на човека в областта на космоса, авиацията, парашутизма. Изследваше исторически и проблеми на изкуството.
Коста стана основател и първи председател на дружеството към СБЖ “Журналисти – приятели на авиацията”. Членувах в него.
Обичахме да общуваме по въпроси на селяшката ни съпричастност. Корените на селските чада съхнеха върху градска почва. Канил съм го на череши на моето място край София. Знаех за неговото в с. Бойковец, Етрополско. Там таткото на Савка имаше парцел. Построиха си къща. Коста - зет като мед, а и майстор с лека ръка, я доизкусуряваше. Съселяните му го обичаха, но му и завиждаха. Каквото пипнеше, правеше го с мерак.
Да не повярва човек.
Бяхме белязани. Не става дума за поколението ни. Говоря за нас, двамата. Страдахме от сърцата си. Разтуптяваха се пределно, повече от малки претоварвания, отколкото от големи емоции.
Често, когато се срещнехме, обичах да се шегувам: “Коста, Коста, не съм глава проста, но нямам пари доста...” Той поддържащо подхващаше: “Знаеш ли, бате, май и мен ме е обзела същата болест”.
Тая ни болка не бе за умиране. Де да можеше сега да сме толкова “бедни”, колкото някога. Но, не би!
Не успя Коста да се порадва на порасналите си момчета, на внуци. Тримата му синове почти си хванаха хляба в ръцете. Първородният, Теодор, помага сполучливо на майка си, занимава се успешно с менижмънт на туризма. Породеният подир него, Владимир, е дипломиран икономист, разбира си от работата. А изтърсакът, Сашко (Александър), глезеното момченце на тати (той е със 7-8 години по-малък от батковците) скоро ще приключи със студентството си, сега се мъчи над магистратурата.
Синовете на Коста, подобно на потомственото поколение Личеви, кълнят, където се разпростират и развиват корените им. Стремят се да стеблят и разцъфнат на столична почва. И успяват. Убеден съм, че и плодовете им ще са прекрасни. Както – на татко им.
Жалко, много жалко, че той така ненадейно ни напусна. Остави семейството си осиротяло на 20 май 2006 г.
Колко преди него ми поставиха четири байпаса! А него след като го оперираха в болницата “Света Екатерина”, Чирковата клиника, и снабдиха сърцето му с три подновени съда, допуснаха да развие пневмония.
Само след два месеца свърши... Смъртта го изскубна.
Липсваш ни, Коста!
Стефан Стефанов
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола
whitewater.bg

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка