Сладкодумци с пагони разказваха за армията в „Народна младеж“

Pan.bg 27 фев 2020 | 12:59 views (330) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор БА;Цвятко Дончев

image
Генерал Илиев и Цв.Д.

Този вестник вече не съществува. Казваше се „Народна младеж“. Навремето дори го наричаха ковачница на кадри за другите вестници, списания, радио и телевизия. Точно в този вестник се трудиха и офицери, за които мисля е и морален дълг да не забравяме. Идвали са те в младежката редакция от войските, от военните вестници и списания, от Главната военна редакция „Звезда“ на Националното радио. В младежкия всекидневник с най-голям тираж се пишеха репортажи, дописки, есета. Към 100 хиляди бяха тогава войниците ни, почти всички от тях 18–20-годишни. И за командирите им се пишеше. Но и спекулации имаше, че офцерите, шефове на отдел „Военно-патриотично възпитание“ са ограничавали свободомислието в материалите – своите и на дописниците. Изричам категорично „Не!“ в защита на Аврам Молхов, Христо Маринчев, Георги Майоров, Максим Минчев и Димитър Дженев.

В годините след 1989-а единствен, който заклейми колегите си от вестник „Народна младеж“ беше Асен Агов. А ние с Димитър Поломски в няколко срещи след 1990 г., преди да си отиде от нас, се опълчихме срещу този политик: „Винаги сме били радетели на свободомислието на страниците на младежкия вестник. С теб, капитане, няма защо да се убеждаваме. И по военната тема имаше свобода, а не цензура или авто…“– бяха думите на Митьо Поломски

Полковник Аврам Молхов
в края 60-те години на миналия век все още е капитан. Динамичен и все с усмивка. Срещнахме се през есента на 1967 г. при Венчето Панова, секретарка на редакцията на „Народна армия“. Говореха за необходима справка за стаж, която да предостави на счетоводството на „Народна младеж“. А аз се готвех да пътувам за Лвовското военно училище. Следващите му думи, като че ли бяха не само пожелание, а част от професионалната ми съдба: „ Хайде, учете, идвайте си и някой от вас да ме замести, че вече ще поостарея за младежкия вестник…“
Казвал е, че първият, когото е срещнал в коридора на редакцията, бил Стойчо Банчев. Той му показал канцеларията на шефа Стефан Петров. За бъдещите му дни и години в редакцията зная достатъчно. Колегите, които го помнят, са признателни, че са били заедно с полковник, тогава капитан, и към 1970 г. – майор Молхов. Общувах често




с него и когато беше заместник-главен редактор на „Народна армия“. В ръцете ми е книгата „Камбанен звън сънувам“. Убеден съм, че публицистиката му е смислена и важна. В разговора ни за книгата се усещаха чувствителността и човечността на Аврам Молхов, будният му ум, споделен и от колеги, които са били близо до него. И аз усещах приятелството му през годините.

image

Димитър Поломски си спомни за посещението ни в редакцията през 1986 г. Поканиха ни с полковник Молхов от журналистическото дружество да обсъдим военната тема. Стана диалог качествен, с много въпроси и одобрения от колеги. Разприказвахме се и за тези, с които сме работили. Спомням си, че Аврам подари на документацията на вестника книгите си „Надежди и прозрения“, „Преживени мигове“, „Отвъд мечтите“ и „Отломки“. Мишо Пенов, шеф на библиотеката, му благодари, а полковникът скромно изрече:

Следващият е подполковник Христо Маринчев

В редакцията го наричаха Генерала. След това стана и полковник. Поет по душа – и в писанията си, и в усмивката под мустак. И той, сред журналистите с пагон, е автор на дванайсет книги с поезия и две публицистични. Четири от тях са в библиотеката ми. Подаряваше ги, когато през годините се срещахме в кафенето на Военния клуб или при представянето на поредната. Сред тях са „Равни пред дълга“, „Диагноза: любов“, „Попътни отломки“, „По-нататък…“ и още други с поезия, разкази и две документални повести. И той признаваше, че все му се е искало да пише, защото се е зареждал с енергия сред колегите и приятели от редакцията на „Народна младеж“.

Майор Георги Майоров
идва в „Народна младеж“ след полковник Христо Маринчев. Генерала слиза на първия етаж на Полиграфическия комбинат в редакцията на „Работническо дело“. Георги е офицер със самочувствие, родопчанин от Широка Лъка, учил в Чепеларе, завършил Военното училище в Шумен, а след това Военната академия „Г. С. Раковски“. Десет години във войските. Стартът му към „Народна младеж“ е от в. „Бойно знаме“ на Втора армия, който се издаваше в Пловдив.
Познавам Георги не само от младежкия вестник. Изключително кротък, диалогичен и все усмихнат колега. Никола Терзиев е бил заместник-главен редактор на вестника и са негови думите за онова време: „На Христо Маринчев викахме приятелски Генерала, на Георги пожелавахме да стане генерал-майор Майоров, а на теб ще викам – Адмирале…“
В редакцията за отдел „Военно-патриотично възпитание“ за шефовете му, за авторите, за публикациите се говореше с уважение. С Коста Филипов, Йордан Ганев, Елка Лазарова, Весела Донева, Румян Славов, Лъчо Касабов и Славейко Миронов дежурехме по брой, спорехме, но все си оставахме приятели. Преди още да поеме към вестника на Строителни войски, Георги Майоров учи във факултета по журналистика. Завърши Софийския университет. Написа и първата си книга „Няма време“. През следващите десетина години отпечата „Скандални разкази“ и историческия роман „Наследниците на цар Самуил: Позорът на падениеито.“ И още четири други. В „Народна младеж“ Георги беше вдигнал високо мярката си за качествено писане. Както се казва, трябваше в крачка и аз да поддържам неговото ниво. А без оправдание бях във времето за подготовка на държавните изпити във Военната академия.

image

След мен е майор Максим Минчев
. Дойде от редакция „Звезда“ на Националното радио. Правеше репортажи и предавания за войската заедно с приятелите – полковни ците Стефан Симеонов и Петър Китински, с Мария Рачева, Боян Ангелов и Калин Каролев.

Максим Минчев дойде в редакцията последния ден, когато вече нямахме друг избор. Трябваше да се предаде документацията на отдела, редактираните за печат материали, да поговорим за дежурствата, за авторите, най-качествено писали във вестника, да го запозная с колеги от редакцията, които през годините са били изключително коректни и са оценявали обективно отпечатаните материали по военно-патриотичната тема. Не успяхме. Извикаха ме спешно в отдел „Печат“ и от следващия ден трябваше да започне командирската подготовка със степен на бойна готовност, с оперативно-тактическа задача, с работа върху картата, с писане на доклади. Падна ми се нелек труд. С Максим се срещнахме след десетина дни. И може би по-добре. Отговарях на въпросите му. Вече беше насочил вниманието си към нови автори, някои от редакция „Звезда“ на националното радио, към колеги от списание „Български воин“, където е работил, към утвърдени журналисти. А в моите функционални задължения в отдел „Печат“ беше изписано: Да поддържа връзка с редколегията на вестник „Народна младеж“.

Максим, динамичен млад офицер
мисля, повече от всички офицери, за които вече разказах. След Националното радио пак беше в съвсем своя среда – с млади журналисти, познати, приятели и утрешни автори. Сред тях и съвипускници от Лвовското военно училище. Преди година бяхме заедно с Маргарита Петринска, редактор в отдел „Култура“, съпруга на дългогодишния художник на „Народна армия“ Жечко Попов. Попитах я има ли спомен и визия за офицерите, идвали и след няколко години си отивали от „Народна младеж“, а тя се е срещала със следващия. Провокирах я с по няколко думи да характеризира познатите й офицери. Ето: „Аврам Молхов, помня по спретнатата авиационна униформа. Генерала – Христо Маринчев, и сега виждам с усмивката под мустак. За Георги Майоров нямам спомен. Теб те отличавам заради това, че се спираш да поговориш с всеки. Респектиращата и уважителна е за нас морската ти униформа – лятна, зимна, всякаква. Максим Минчев беше бохем. И все нанякъде забързан. С военна униформа в редакцията не съм го виждала…“

Максим Минчев е лвовски, армейски, народномладежки колега и приятел. След годините във вестник „Народна младеж“ е сътворил дузина книги, които демонстрират не само моженето, а и пъстрата палитра от светове, до които се е докосвал. „Дюна 45 – Намибия“ е последната книга на генералния директор на БТА днес – Максим Минчев. Тя е разказ за една от най-интригуващите страни в южното полукълбо. Намибия.
Знае се, че вече Максо е посетил 142 страни на 5 континента. Но и сигурно оценява и ще признае, че поне десетина по света заедно с министри на отбраната е посетил и с моя подкрепа. За написаното от него мога да изпиша и аз дълги изречения. Ще спомена първата му документална повест „Седмата мина“, която е в библиотеката ми с автограф.
И думи за най-младия свидетел на най-трудния период в редакцията на „Народна младеж“ – закриването на вестника.

Старши лейтенант Димитър Дженев
идва след Максим. С нагласата си на млад поет, литературен сътрудник в „Народна армия“ Митко е споделял, че приятелски е завиждал на мен и на Максим, че сме били тук. „В „Народна младеж“ ще напиша най-силните си публицистични материали. За разлика от всички вас досега днес сме в периода на „перестройката“, мислим още по-свободно и се надявам, че ще мога да го изразя и във вестника по важната за мен военна тема…“
Окуражавах младия офицер, пожелавах му успехи, докато след няколко месеца не се обади и попита какво да прави по-нататък. „Извика ме главният редактор Евгени Петров и каза: „Братле, търси си работа. „Народна младеж“ няма да го бъде. Твоите лични дела и документи са при военните. Оправяй се.“
Дженев казва, че напрежението в редакцията се е чувствало още с постъпването му след Максим, но че толкова бързо ще трябва да затвори отдел „Военно-патриотично възпитание“, не е очаквал. „Път за никъде“ е следващата половин година, когато е бил в разпореждане на Министерството на отбраната, докато го освобождават и става запасняк. Тогава нямаше тъй наречения „резерв“. Тогава с военнта кариера на младия офицер е свършено. Не и с журналистиката. Десет години след това е заместник-главен редактор на вестник „Пари“. През този период разтухата е и в поезията. Сътворил е той три поетични книги. В ръцете ми е „Небесни посланици“. Зная и за „Попитай вятъра“, и „Зимен параклис“. Талантливо пише Митко.
Сега е дълбоко във винения бизнес. Тръгнало му още от „Пари“, когато години наред е редактирал страниците за виното. Той е учредил наградата „Златна бъчва“, която се връчва още на изложението „Винария“.
Тези и такива бяхме офицерите, които през част от професионалния си живот са се трудили в редакцията на вестник „Народна младеж“. Не се забравят знанията и опитът, делниците и празниците, дежурствата и приятелствата с достолепни и днес хора. Не е равносметка или статистика, но ми се иска да споделя: Петимата офицери, трудили се и живели сред колеги и приятели в редакцията, освен задълженията си като журналисти, след това през годините са написали и отпечатали 47 свои книги с поезия, белетристика, романи, пътеписи и документални.

Афганистанското приключение

Люси Кръстева, секретарка на редколегията на вестника, отвори вратата на главния редактор. Викал ме: „Капитане, морски, тръгваш ли в командировка в Афганистан? Да разкажеш за войната там с репортажи и снимки? Стига сме препечатвали БТА. Виж, трябва ли някакво разрешение от военните. И действай“ – са думи на Коста Филипов. Главният едва ли знаеше как се възстановявам след болезнената луксация на раменната става. Имах и сериозни ангажименти по дипломната работа във Военната академия. Изоставих тези болки и ангажименти. На 1 март 1984 г. полетях от София за Кабул.
След „разпита“ на четири–пет душмани (тъй им викаха тогава, а днес – талибани) още от втория ден се „окопитих“ как да действам по-нататък. Лейтенант от вътрешното министерство на Афганистан помогна да разговарям с разкаяли се убийци, заравяли мини по пътища и пътеки, убивали съселяните си, защото отишли на нивата си да посеят десетина квадрата жито, рязали пръсти и уши в пълен камион с мъже, жени и деца напът за Мазари Шериф, за да се сдобият с повече злато. Дадоха ми и ужасяващ текст. Абдул Пахлави, главатар на над 2000 талибани: Моите хора не минираха. Бомби залагаше Ахтари. За всяка взривена мина и убити най-малко десет души Ахтари пътуваше до Пешавар и се връщаше с тобра с пари. Той все гладеше брадата си с пачките…
И днес из провинциите на Афганистан се трепят. Вътрешните им убийствени и самоубийствени действия са все същите като през онези години на командировката ми. Стотици днешни рейнджъри, които участваха в контингенти от армията, ни припознават и това, за което мога дълго да разказвам още от 1984 г.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker