От края на 60-те години в нашата авиация започват да постъпват по-нови модификации и варианти на МиГ-21 (1969 г. - МиГ 21М; 1971-1972 г. - МиГ- 21Р; 1974 г. - МиГ-21МФ, 1983 г. – МиГ-21бис), които имат по-усъвършенствано стрелково и ракетно въоръжение и могат да използват освен ракетите Р-3С и РС-2УС и ракети за близък и маневрен въздушен бой Р-13 и Р-60. Когато ескадрилите в Доброславци и Габровница се превъоръжават със самолети МиГ-23-МФ/МЛА и МЛД, а ескадрилата в Равнец с МиГ-29, ракетният парк на България се обогатява с нови по-модерни, по-маневрени и по-далекобойни ракети - Р-23Т/Р, Р-24Р/Т и Р-73.

Първите стрелби с ракетно въоръжение на полигоните в Красноводск (1959-1963 г.) и край Астрахан (1964-1976 г.) са поескадрилно без тактическо задание, т.е. като обикновени учебно-бойни стрелби денем и нощем в ПМУ. След това до 1990 г. включително стрелбите се провеждат на полигона край Астрахан под формата на дивизионни тактически учения с участието на ЗРВ, РТВ и ИА от състава на 1-ва или 2-ра дПВО.
За да се осигури по-качествена подготовка на летците и разчетите на КП към действителните ракетни стрелби и тактическите дивизионни учения на полигона край Астрахан, през 1968-69 г. у нас се създава полигон за стрелба с ракетно въоръжение над акваторията на Черно море източно от гр. Шабла с размери 40 х 60 км.

Първите учебно-бойни стрелби с ракети РС-2УС с изтребители МиГ-19 и Р-3С с МиГ-21 се провеждат от ръководния състав на ВВС под ръководството на зам.- командващия ПВО и ВС по авиацията генерал Симеон Симеонов. За цели се използват самолети МиГ-15 с изтекъл ресурс, пилотирани от специално тренирани летци за напускане на самолета чрез катапултиране. Мишената е пригодена за непродължителен хоризонтален полет, осигуряван от примитивен автопилот, който е разработен от специалисти от военновъздушното училище.
Първите стрелби се провеждат като показни с привличането на целия команден състав на авиацията от командир на полк и нагоре като наблюдатели от военен морски съд в близост до южната морска граница на полигона на 10-15 км от морския бряг.
Когато самолетът мишена навлезе в зоната за стрелба на височина 8000-10 000 м, по команда от КП летецът включва автопилота в режим „хоризонтален полет” и се катапултира. Групата изтребители (двойки, звено) на безопасни интервали и дистанции изпълняват поединично прицелване и пуск на ракетите, докато целта е улучена и унищожена.

Боен ред на звено

За тези стрелби има заснет прекрасен цветен филм. (Той навярно се съхранява в агенцията, обхващаща и бившето военно киностудио.)
Стрелбите по самолети с изтекъл ресурс са наречени „авантюра” на напористия генерал Симеонов и са прекратени.
През 1977 г. бе планирано провеждането на бойни стрелби по парашутна мишена Ц-7 на полигон Шабла. На отдел „Бойна подготовка” при командването на авиацията бе поставена задача да разработи инструкция за провеждане на бойни стрелби по парашутна мишена Ц-7, (по-късно Ц-20 и ЦП-100) и заповед за организирането им. Тук е мястото да отбележим, че стрелбите по парашутна мишена са свързани с някои особености на обекта за поражение. Реално Ц-7 представлява неподвижна, падаща с малка скорост цел, атаката на която се извършва при сближение със целта при скорости 900-1000 км/ч. Това означава, че при откриване на целта на отдалечение 8-6 км времето за прицелване и извършване на пуск е крайно ограничено и сведено до няколко секунди. По тази причина наред с изискването летците, участващи в бойни стрелби на полигон Шабла, да имат подготовка за полети над море в условията, при които се провеждат стрелбите (денем или нощем), и трябваше да са изпълнили в хода на нормалната летателна подготовка минимум по четири прехвата на въздушна цел със скорост на сближение 600-800 км/ч. Първите стрелби се изпълняваха чрез прелитане на стрелящото подразделение на летище Балчик, където се базираше и т.н. Център за провеждане на стрелби по въздушни цели, оглавяван от командващия авиацията. Тук в началото се изпълняваха и превозни и тренировъчни полети над море, както и отстрел за летци, започващи първоначалната си подготовка по използването на ракетното въоръжение. Обикновено стрелящата група се състоеше от три прехващача - първите двама бяха с ракети РМ-3 без бойна част и намален барутен състав (РМ е ракета мишена, използвана на полигоните в СССР), а последният самолет бе снабден с ракета с бойна глава с ТГС за самонасочване. След 1983 г. бойните стрелби на полигона Шабла се обвързваха с планираното за годината ЛТУ на иае (ИАП) и се изпълняваха от собственото летище на тактически фон.

Прехващане
В годините след 1976 г. бойните стрелби на полигон Шабла се използваха като мерило за допускане на летците към бойни стрелби с ракетно въоръжение на полигон в СССР и за допускане до участие в дивизионно тактическо учение.
Първите стрелби от летищата за базиране бяха изпълнени от ескадрилите, въоръжени със самолети МиГ-23, а по-късно такива изпълниха и ескадрилите МиГ-21 от летищата Граф Игнатиево и Узунджово както през деня, така и нощем.
Методическата последователност за подготовка на летците към бойни стрелби с ракетното въоръжение е задължителна и тя осигурява ефективност в подготовката, морално-психическа закалка и безопасно провеждане на стрелбите. Подготовката започва на собствените летища с усвояване на прехватите по въздушни цели с бордния радиолокационен прицел на средни и големи височини (4000-8000 м) и (8000-12 000 м), а след това и в стратосферата на височини (12 000-16 000 м), защото на последните прехватите са много трудни и изискват голямо психическо напрежение. Скоростта на сближение на средни и големи височини е 200-400 км/ч, а на стратосферни височини тя е 600-700 км/ч. На 14 000-16 000 м целта лети с М=1,2 при истинска скорост 1100-1200 км/ч, а изтребителят я догонва с М=1,4-1,6 с истинска скорост 1500-1800 км/ч. Тези скорости на сближаване са необходими, за да се осигури стремителност на атаката, сигурен и безопасен пуск (ракетите РС-2УС и Р-3С изискват приборна скорост при изстрелването им, не по малка от 550-650 км/ч).
За времето от захващането на целта от ракетата трябва да се отработят последователно най-малко 5-6 действия от летеца с превключвателите на въоръжението, за да се осигури ефективна и безопасна стрелба.
Тези действия в кабината преди стрелбата се извършват при максимално психическо напрежение, защото времето е недостатъчно. То е толкова по- недостатъчно, колкото по-голяма е скоростта на сближение. Както вече споменахме, на средни и големи височини скоростта на сближение е 200-400 км/ч, но в стратосферата е от 500-600 км/ч до 800 км/ч. Тогава всяка грешка в насочването или пропуск на летеца могат да се окажат фатални за резултата от въздушната стрелба, а понякога и за безопасността на полета.
След усвояване на тези учебни прехвати на средни и големи височини летците изтребители се допускат до „отстрел” и стрелба по въздушни мишени. Отстрелът е полет, при който летецът извършва изстрелване на ракета без боен заряд, за да се отработят действията при реален пуск и се получат възприятия от поведението на ракетата след изстрелването, т.е. необичайния блясък от изгорелите барутни газове особено нощем.